Алхимикът от Сенките [bg]

Той влезе.

Тази стая бе пощадена от пожара, но не и от отпечатъка на времето. Прашна и порутена, тя се осветяваше от десетина свещи, разположени на различни места. Голямо легло, от което бяха останали само рамката и оплетените колони, заемаше почти цялото пространство. Малка врата в дъното беше срязана полегато, за да се вмести под започващия оттук наклон на покрива. Парцаливи пердета висяха пред прозорец със счупена рамка. Заковани отвътре дъски осигуряваха защита от бурята. Впрочем една от дъските липсваше. Тя наскоро беше откъртена и Ла Фарг разбра защо, като видя, че някакво драконче се промъква да влезе.

След като изтръска мокрите си криле, малкото влечуго скочи върху протегнатата ръка на прекрасна млада жена, която се обърна към стария благородник и го посрещна приветливо.

— Бъдете добре дошъл, господин Дьо ла Фарг.

Тя носеше колкото достолепно, толкова и елегантно сив ловен костюм, чието сако красиво пристягаше талията ѝ, а тежката пола беше повдигната отдясно, за да може да се качи на седлото като мъж. Панталони до коленете, кокетно нахлупена над очите шапка и ръкавици от кожа на хищник, в тон с ботушите ѝ, допълваха нейния впечатляващ външен вид.

— Госпожо.

— Не можете да си представите, господине, какво удоволствие изпитвам, че се срещаме.

— Наистина ли?

— Разбира се! Съмнявате ли се?

— Да. Малко.

— Защо?

— Защото може да съм получил заповед да ви арестувам и да ви отведа във Франция, където да бъдете съдена. И осъдена, без съмнение.

— Наистина ли е такава заповедта, господине?

Ла Фарг не отговори. Невъзмутим, той реши да изчака.

Наближаваше шейсетте, повече от достойна за уважение възраст във век, в който старостта започваше след четирийсетата година. Но независимо че изпитанията, битките и скърбите бяха посребрили косите му и прогонили от очите му воала на изгубените илюзии, времето не беше успяло да се пребори с решителността му, нито с аурата му. Висок и широкоплещест, горд и самоуверен, старият благородник впечатляваше както с фигурата си, така и със силата, която се излъчваше от него. Той го знаеше и по-често прибягваше към мълчанието, отколкото към думите, когато трябваше да се наложи.

Младата жена изглеждаше крехка и слабичка пред него. Тя за малко се втренчи в очите му, без да мигне, и след това, сякаш нищо не се е случило, посочи маса и две табуретки.

— Готова съм да се обзаложа, че не сте вечеряли. Сигурно умирате от глад. Седнете, моля. Вие сте мой гост.