Конспирацията „Моцарт“ [bg]

4

Баликели, Северна Ирландия

Петнайсет години по-рано

Вечерта след един дъждовен вторник ефрейтор Бенедикт Хоуп отби встрани от главната улица и закрачи през локвите в тесния проход между сградите, покрай кофите с боклук и наскоро изрисуваните графити с надписа: Папата да го духа! Табелката на малката винарна се полюляваше и жално скърцаше от вятъра.

Той мина през каменната арка на входа и отърси дъжда от дрехите си, доволен, че вече не е с униформа. Ръждива желязна стълба водеше до двойната летяща врата на винарната. Отблизо се чуваше как някой свири на пиано. Той бутна вратата и пристъпи навътре по изтъркания балатум. В заведението нямаше почти никой. Той придърпа едно високо столче и седна на бара. Срещу него барманът търкаше една халба с памучен парцал.

— Как я караш, Джо?

Джо се усмихна през гъстата си брада.

— Криво-ляво, движим я някак. Същото както винаги ли?

— Защо не? — рече Бен.

Джо грабна една ниска дебелостенна чаша и я напълни от бутилката „Блек Буш“, която висеше с гърлото надолу зад гърба му.

— Май скоро ще я довършиш — подметна той, като посочи с пръст нивото на течността в бутилката.

Пианистът подхвана нова мелодия. Очуканото старо салонно пиано бе останало почти без лак и остро се нуждаеше от акордиране, но под опитните му пръсти звучеше добре. Свиреше доста прилична версия на буги-вуги от 50-те, нещо на Джери Ли Луис вероятно, като с лявата ръка набиваше плътни акорди, докато с дясната рисуваше ефирно синкопирани блусови фрази във високия регистър.

— Не е лош, какво ще кажеш? — запита Джо. — От твоите е, както го гледам.

Бен се извърна на високото столче и погледна назад.

— От моите е, наистина — каза той.

— Жалко, мислех да го наема. Може пък да пооживи заведението.

Бен знаеше и името на младежа. Редник Оливър Луелин. Беше висок и строен, с гъста, по войнишки подстригана черна коса. Улисан в свиренето, сякаш не забелязваше, че Бен го гледа.

Отстрани на пианото се беше облегнала симпатична блондинка на двайсетина години и наблюдаваше възхитено как пръстите на Оливър бягат по клавишите. Внезапно той прекара дясната си ръка по цялата клавиатура в устремно легато, което премина в бърза поредица джазови акорди; Джери Ли неусетно отстъпи място на Оскар Питърсън.

— Фантастичен си, да знаеш! — възкликна момичето, задавено от възторг. — И не си войник, нали? Кажи ми, че не си!

— Всъщност съм — отвърна усмихнато Оливър, без да прекъсва изпълнението си. — От Специалните части.

— Будалкаш ме — каза тя.