Вътрешният кръг [bg]

Кафето беше претъпкано. Част от зрителите стояха прави, но Ема беше окупирала маса за четирима, на която седеше съвсем сама. Демарко си представяше как любителите на музиката пристъпват към нея и любезно питат дали могат да седнат, а Ема ги прогонва с поглед и ръмжене — като лъвица, която пази окървавен животински бут от плахи лешояди. В момента лъвицата кротко отпиваше бяло вино от чашата пред себе си, а лакираният й нокът почукваше в такт с музиката.

Ема беше висока и слаба, с безупречни патрициански черти. Косата й, къса и елегантно подстригана, имаше неопределен сиворус цвят. Беше красива по един странен и суров начин, а сивите й очи бяха ледени като очите на актрисата Шарлот Рамплинг. Демарко подозираше, че е някъде между петдесет и шейсет — не защото тя изглеждаше на толкова, а защото той все пак знаеше малко за нейната история.

Оперативната дума по отношение на тази жена винаги си оставаше една и съща: „подозрителна“. Тя твърдо отказваше да говори за себе си — нито в минало, нито в сегашно време. Пускаше по някой намек, колкото интригуващ, толкова и несъстоятелен, но категорично отказваше да се поясни. Признаваше, че преди време е работила за правителството, но не казваше като каква и в коя област. Твърдеше, че е в пенсия, но често изчезваше от града за продължително време и се връщаше без следа от загар. Живееше нашироко и притежаваше скъп имот в Маклийн, Вирджиния, чиято поддръжка не беше по силите на пенсиониран държавен служител. Не криеше хомосексуалните си наклонности, но от някои подмятания Демарко остана с впечатлението, че някога е била омъжена и има дете. Разбира се, не беше сигурен в това. При Ема нищо не можеше да бъде сигурно.

Демарко си даваше сметка, че тази жена е загадъчна, защото желае да бъде такава, защото това отговаря най-добре на противоречивия й характер. Но на моменти усещаше, че прибягва до мъгляви обяснения или директно се изплъзва, по единствената причина че е длъжна да бъде такава.