Когато дойде паякът [bg]

— У-у-у! Долу! — реагираха няколко от децата. В границите на разумното Вивиан Ким поощряваше подобен род съпричастност.

— „Долу“ е съвсем правилно, както и „У-у-у“. Така или иначе, в онзи момент от нашата история господин Никсън се изправи пред нацията, пред хора като вас и мен.

Вивиан Ким застана, като че ли беше на катедра за произнасяне на речи, и започна словото на Ричард Никсън.

Придаде на лицето си мрачен и тъжен израз. Поклати глава, от ляво на дясно.

— Искам да знаете… че нямам никакво намерение да напускам поста, който американският народ ми повери, като ме избра за доброто на народа на Съединените щати. — Вивиан Ким спря за миг точно на тези думи от покритата с позор реч на Никсън. Подобно на висока нота в посредствена, но силно въздействаща опера.

Класната стая с двайсет и четири деца притихна. За миг тя бе пълен господар на вниманието им. Нирваната на всеки учител, колкото и да е краткотрайна. „Чудесно“, каза си Вивиан Ким.

Чу се леко потропване по стъклото на вратата на класната стая. Магията изчезна.

— У-у-у! Долу! — промърмори Вивиан. — Да? Кой е там? Хей? Кой е? — извика тя.

Махагоновата врата бавно се отвори. Едно от децата изтананика мелодия от популярния филм на ужасите „Кошмар на улица Елм“. Колебливо, почти смутено, в стаята влезе господин Сонеджи. Детските личица тутакси грейнаха.

— Има ли някой вкъщи? — изчурулика той с писклив глас. Децата избухнаха в смях. — О-о-о! Я виж! Всички са си у дома — възкликна той.

Гари Сонеджи преподаваше математика, но и компютър, а това бе по-популярно дори от уроците на Вивиан Ким. Беше започнал да оплешивява, имаше увиснали мустаци и малки кръгли очила. Не приличаше на киноартист, но беше един от кумирите на училището. Освен че беше надарен учител, господин Сонеджи бе голям майстор на компютърните игри и на видеоигрите „Нинтендо“.

Неговата популярност и компютърни свръхумения му бяха спечелили прякора „господин Чип“.

Той поздрави няколко от децата по име и бързо се насочи към бюрото на госпожица Ким.

Двамата учители си поговориха тихо. Госпожица Ким беше с гръб към класа. Повече кимаше, отколкото говореше. Изглеждаше още по-дребна до господин Сонеджи, който беше над метър и осемдесет.

Накрая госпожица Ким се обърна към децата.

— Маги Роуз и Майкъл Голдбърг. Моля ви двамата да дойдете тук. Вземете нещата си.

Двете деца се спогледаха изненадано. Какво ставаше? Прибраха си вещите и тръгнаха към катедрата, за да узнаят. Другите деца започнаха да шушукат, а някои дори се разприказваха на висок глас.

— Тихо. Не е междучасие — смъмри ги госпожица Ким. — Все още сме в час. Спазвайте правилата, по които сме се разбрали да живеем тук.