Когато дойде паякът [bg]

— К’во става, човече? — попита Сампсън с подчертано негърско произношение. Хич не обича да пренебрегват длъжността му.

— Старши детектив Сампсън — казах аз. — А аз съм заместник-началник Крос.

Сержантът приличаше на ирландец, шкембето му се друсаше като пача. Имаше вид на оцелял от Гражданската война. Лицето му беше като сватбена торта, забравена на дъжда. Спортното ми сако не му направи впечатление.

— Измръзнаха ни задниците — изхриптя той. — Ето к’во става.

— Кат’ го гледам твоя, трудно ще измръзне — не се сдържа Сампсън.

— Да ти го начукам — отвърна сержантът.

Приятно е да срещнеш бял Еди Мърфи.

— Майстор е на изискания диалог — усмихна ми се Сампсън. — Чу ли го? Щял да ми го начука.

Двамата със Сампсън сме яки мъжлета. Доста се потим в спортната зала до църквата „Сейнт Антъни“. Заедно тежим около двеста и двайсет кила. Ако решим, всекиго можем да стреснем. В нашата работа често се налага да го правим.

Аз съм само метър и осемдесет и осем, но Джон е два метра и три сантиметра и продължава да расте. Винаги е с тъмни очила, понякога си слага вълнена шапка или си връзва жълта кърпичка през челото. Някои го наричат, „Джон-Джон“, защото е голям за двама Джоновци.

Подминахме сержанта и се насочихме към къщата, в която бе извършено убийството. Елитната ни специална група би трябвало да бъде над подобни сблъсъци. Понякога успяваме.

Двама униформени полицаи вече бяха влизали в къщата. Нервна съседка позвънила в районния полицейски участък към четири и половина сутринта. Сторило й се, че забелязала някой да се навърта наоколо. Нощни страхове я държали будна. Не само нея в този квартал.

Двамата патрулиращи полицаи открили вътре три трупа. Когато съобщили за това, им било наредено да изчакат Специалната група за разследване. Групата се състои от осем чернокожи полицаи, които минават за най-добрите в Отдела.

Външната врата на кухнята беше открехната. Бутнах я и тя се отвори. Вратите на всяка къща издават неповторим звук, когато се отварят и затварят. Тази стенеше като старец.

Вътре бе тъмно като в рог. Зловещо. Вятърът нахлу през отворената врата и чух, че нещо изтрака.

— Не сме палили лампите, сър — обади се единият от униформените зад мен. — Вие сте доктор Крос, нали?

Кимнах.

— Вратата на кухнята беше ли отворена, когато дойдохте? — попитах.

Полицаят беше бял, с бебешко лице. За компенсация си бе пуснал мустачки. Двайсет и три-четири годишен. Тази сутрин изглеждаше истински уплашен. Не можех да му се сърдя за това.

— Ъ-ъ, не. Нямаше следи от насилствено влизане. Беше отключено, сър. — Патрулният полицай изглеждаше много притеснен. — Вътре е ужасна касапница. Цялото семейство.

Един от патрулните включи мощен фенер и ние надникнахме в кухнята.

Имаше маса и столове от евтин бледозелен гетинакс. На едната стена висеше черен стенен часовник с лицето на невъзпитания герой от анимационните филмчета Барт Симпсън. От тези, дето ги има по витрините на всяка дрогерия. Миризмите на дезинфектант-обезмирисител и прегоряла мазнина се смесваха и се получаваше нещо странно за обонянието, но не много неприятно. При убийствата сме попадали на къде-къде по-лоши миризми.