Когато дойде паякът [bg]

— И да не бях, вече съм — отговорих аз. — Кажи ми нещо хубаво.

— Станало е още едно убийство. Изглежда пак е нашето момче — съобщи Сампсън. — Чакат ни. Половината от свободния свят вече е там.

— Много е рано за трупове — измърморих аз. Усетих, че стомахът ми се обръща. Не ми се искаше денят да започне по този начин. — По дяволите!

Мама Нана вдигна очи от димящия си чай и рохките яйца. Хвърли ми един от възпитателните си властни погледи. Вече се беше облякла за училището, в което продължаваше да работи доброволно на седемдесет и девет годишна възраст. Сампсън продължи да ми съобщава кървавите подробности от първите убийства за деня.

— Мери си думите, Алекс — каза Нана. — Моля те, мери си думите, ако възнамеряваш да живееш в тази къща.

— Ще бъда там след десет минути — казах на Сампсън, а после се обърнах към Нана. — Къщата е моя.

Тя изпъшка като че ли за първи път чуваше тази страшна новина.

— Още едно ужасно убийство на Лангли Терас. Изглежда убива за удоволствие. Боя се, че такава ще излезе работата — обясних й аз.

— Много лошо — каза мама Нана. Кротките й кафяви очи се впиха в моите. Бялата й коса приличаше на покривчиците, които слагаше по столовете в дневната. — Жалко, че политиците допуснаха този град да стане толкова отвратителен. Понякога си мисля, че трябва да се преместим от Вашингтон, Алекс.

— Понякога и аз си мисля същото — отговорих аз, — но вероятно ще издържим.

— Да, черните издържат на всичко. Ние сме вироглави. Винаги страдаме безмълвно.

— С „безмълвното“ не съм съгласен — отбелязах аз.

Реших да облека старото си спортно сако. Имаше убийство, което означаваше, че ще се срещам с бели хора. Върху него навлякох топлото си зимно яке. Беше по-подходящо за квартала.

Върху бюрото до леглото ми стоеше снимката на Мария Крос. Преди три години жена ми бе убита в улична престрелка. Това убийство, както и повечето убийства в Югоизточния квартал2, не беше разкрито.

На излизане от кухнята целунах баба си. Правя го от осемгодишна възраст. Винаги си казваме довиждане, в случай че не се видим никога вече. Така е от почти трийсет години — от момента, в който Мама Нана ме прибра и реши да направи от мен човек.

Направи ме детектив от отдел „Убийства“ с докторат по психология. Детектив, който живее и работи в гетата на Вашингтон.