Черният манастир [bg]

Главата на Меркадо изскочи на повърхността до него.

— Жив ли си, Франк?

Пърсел отвори очи и видя лицето на по-възрастния мъж сред изпаренията.

— Кажи й да се кротне — рече малко замаяно. — Ще докара тук всички от племето гала в областта.

— Какво? А, тя спи край басейна, Франк. Вече й казах. Май си задрямал, а?

Пърсел си погледна часовника. Беше се изтърколил цял час.

— Да се връщаме при джипа. Безпокоя се за багажа.

— Добре. — Пърсел се претърколи във водата, заплува с равномерни движения към стената на басейна и се изкатери навън. Вивиан спеше, свита като ембрион. Все така гола.

Меркадо се огледа.

— Тук сто на сто има и сладководен извор. Сигурно в оная баня ей там.

— По-добре да се махаме оттук, Хенри. Достатъчно рискувахме.

— Прав си, разбира се. Обаче смърдим.

Пърсел седна на обраслата с лишеи мраморна пейка и се избърса със сафарито си. Меркадо се пльосна до него и той малко се притесни от голотата му.

По-възрастният кореспондент изцеди водата от гъстата си сива коса и посочи спящата гола Вивиан.

— Тя кара ли те да се чувстваш… неловко?

Пърсел сви рамене. Меркадо не му беше обяснил отношенията си с младата жена и не че това го интересуваше, но все пак му беше интересно. Типичното професионално любопитство на журналист, естествено, не досадното любопитство на натрапник. В Адис Абеба се бе съгласил да закара Хенри Меркадо и Вивиан Смит на северозапад, където гражданската война бушуваше най-свирепо, без да поиска нещо в замяна. Сега обаче смяташе, че Меркадо му е длъжник.

— Каква е тя?

Меркадо сви рамене.

— Всъщност нямам представа.

— Нали ти е фотографка?

— Да. Обаче се запознахме едва преди няколко месеца. В „Хилтън“ в Адис Абеба. Не знам дали може да снима. Направихме сума ти снимки, но още не сме ги проявили. Да ти кажа честно, даже не знам дали изобщо зарежда лента в апарата. — И се засмя.

Пърсел също се усмихна. Луната вече се спускаше зад голямата сграда и балнеокурортът тънеше в приятен мрак. Нощният ветрец носеше ухание на цветя и го изпълваше усещане за почти пълен душевен покой. Зачуди се дали започва да се освобождава от Индокитай. Тази мисъл му напомни за нещо.

— Лежал си в затвора, нали?

— Не в затвора. Ние, политическите затворници, не му викаме така. Ако ще говориш на тази тема, използвай точната дума, за бога. Викаме им „лагери“. Звучи по-добре. По-достойно.

— Пак си звучи кофти.

— Това, че се случи с мене, беше по-скоро ирония на съдбата, защото по онова време и аз си падах малко нещо червен — отбеляза Меркадо.

— По кое време?