Кодът на Атлантида [bg]

2.

— Здравейте. Говори Джеймс Кейл. Щом чувате това, явно не вдигам. Или съм зает, или нямам сигнал. Оставете ми съобщение и ще ви се обадя при първа възможност. И, мамо, ако си ти — обичам те.

Лесли Крейн изслуша познатите думи и се намръщи. На Джеймс можеше да му се има доверие. Гордееше се, че винаги е на разположение за хората, с които работеше. Би трябвало да вдигне телефона. Освен ако не е оставил проклетата машинка да се изтощи — отново. Нямаше да му е за първи път. Лесли си обеща, че в най-скоро време ще го върже за зарядното.

— Нещо не е наред ли? — попита Лурдс. Беше седнал срещу нея в откритото кафене, в което го бе отвела да закусят.

Движението по улицата бе мудно, разнообразявано от ездачи на камили и коне. Магарета дърпаха каручки с колела от велосипеди. Пазарите на открито привличаха много местни жители и туристи. Египтяните купуваха пресни зеленчуци, а туристите избираха сувенири и подаръци за роднини. Макар че беше тук от няколко дни, Лесли продължаваше да се възхищава на града, живеещ по един и същи начин от хилядолетия.

Сервитьорът бе разчистил масата след разнообразните ястия, включващи супа молохия със заешко, повече торли с агнешко, пълнени с ориз гълъбови гърди на скара, резени пъпеш и грозде, следвани от горещ сладкиш със стафиди, напоен с мляко, и турско кафе с аромат на шоколад.

— Опитвам се да се свържа с продуцента — обясни Лесли.

— Наблизо ли е отседнал? — попита Лурдс. — Бихме могли да се разходим и да го видим.

— Не е необходимо. Сигурна съм, че нищо му няма. Джеймс е голямо момче, а аз определено не съм му майка. Би трябвало да е на снимачната площадка. Ще го видя, когато стигнем там.

— Е, как попаднахте в шоубизнеса? — попита той.

— Неодобрение ли усещам?