Момичето и нощта [bg]

Обхващаща няколко общини — в това число Антиб и Валбон, които често бяха представяни като Френската Силиконова долина, — „София Антиполис“ представляваше истинско кътче от зеленина на твърде бетонирания Лазурен бряг. Хиляди стартиращи фирми и големи компании, специализирани в областта на високите технологии, се бяха установили на територията на нейните две хиляди хектара борова гора. Мястото притежаваше ресурсите да привлича кадри от цял свят — сияйно слънце през три четвърти от годината, близост до Средиземно море и ски курортите в Алпите, много спортни съоръжения и качествени международни училища, сред които на челно място бе гимназията „Сент-Екзюпери“ — върхът на образователната пирамида на департамента Алп Маритим. Учебното заведение, в което всеки родител се надяваше един ден да запише потомството си, уверен в бъдещето, обещано от мотото на училището: „Scientia potestas est“.

След като подминах будката на пазача, минах край административния комплекс и учителската стая. Построени в средата на 60-те години, днес сградите на училищното градче бяха започнали да остаряват, но целият обект си оставаше изключителен. Архитектът, който го бе проектирал, мъдро се бе възползвал от уникалната природна среда на платото Валбон. В тази съботна утрин въздухът беше мек, а небето — тюркоазено синьо. Разположени между борови гори и терени, покрити с храсталаци и варовикови скали, кубовете и паралелепипедите от стомана, бетон и стъкло, хармонично се вписваха в хълмистия пейзаж. По-надолу по склона, разположени около голямо езеро и наполовина скрити от дърветата, се издигаха малки, боядисани в различни цветове двуетажни постройки. Това бяха сградите на общежитието, всяка от които носеше името на човек на изкуството, който бе пребивавал на Лазурния бряг: Пабло Пикасо, Марк Шагал, Никола дьо Стал1 2, Франсис Скот Фицджералд, Сидни Бекет3, Греъм Грийн…

Между петнайсетата и деветнайсетата си година бях живял тук, в служебното жилище, което родителите ми ползваха тогава. Все още пазех ярки спомени от онова време. Най-вече възхищението от боровата гора, което изпитвах всяка сутрин, когато се събудех. От моята стая се разкриваше същата страхотна гледка, която съзерцавах сега — блестящата повърхност на езерото, дървеният понтон и навесите за лодки. След две десетилетия, прекарани в Ню Йорк, бях решил, че предпочитам електриково синьото небе на Манхатън пред фученето на мистрала и песента на цикадите, динамиката на Бруклин и Харлем пред аромата на евкалипт и лавандула.

„Но всъщност вярно ли е това?“ — запитах се аз, заобикаляйки Агората — стъклена сграда, построена в началото на 90-те години около библиотеката, която подслоняваше няколко лекционни или, както и киносалон. След това стигнах пред Историческия факултет — червени тухлени сгради с готическо влияние, напомнящи на някои американски университети. Тези постройки бяха абсолютно анахронични и несъвместими с архитектурната хармония на целия комплекс, но те бяха гордостта на „Сент-Екзюпери“, придавайки на училището патината на Бръшляновата лига, а на родителите на учениците — усещането, че изпращат своите деца в местния „Харвард“.