Момичето и нощта [bg]

— Едно кафе, моля. Двойно еспресо.

Помълчах няколко секунди, а след това съживих миналото, призовавайки призрака на Венка:

— И една кока-кола чери със сламка и кубчета лед.

За миг си помислих, че единият от членовете на семейство Валентини ще ме познае. Моите родители бяха директори на „Сент- Екзюпери“ между 1990 и 1998 г. Баща ми ръководеше гимназията, а майка ми — подготвителните курсове1, и като такива ползваха жилище в кампуса. Така че аз често идвах тук. Срещу няколко безплатни игри на „Уличен боец“ понякога помагах на Дино да подреди избата си или да приготви прочутите си сладоледи, чиято рецепта знаеше от баща си. Докато жена му продължаваше да не откъсва очи от вестника си, старият италианец взе парите ми и ми подаде поръчаните напитки, но в уморените му очи не проблесна никаква искрица, че ме е познал.

Залата беше три четвърти празна, което беше изненадващо, дори и за съботна сутрин. В „Сент-Екзюпери“ имаше много живеещи на общежитие ученици и по мое време голяма част от тях оставаха в кампуса през уикендите. Възползвах се от това да отида на предпочитаната от Венка и мен маса — последната в края на терасата, под ароматните клони на боровете. Както звездите взаимно се привличат, Венка винаги избираше стола с лице към слънцето. С подноса в ръце, седнах на обичайното си място — това, което бе с гръб към дърветата. Взех чашата си с кафе и сложих чашата с чери колата пред празния стол.

От тонколоните се носеше едно старо парче на „Ар И Ем“ — „Губя вярата си“, в което повечето хора смятаха, че се говори за вярата в Бог, докато в него просто се разказваше за терзанията при една мъчителна, несподелена любов, за объркването на едно момче, което викаше на момичето, което обичаше: „Хей, погледни, аз съм тук! Защо не ме виждаш?“ Казано накратко, това бе историята на моя живот.