Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
как ресниците й се навлажниха. Вдигна брадичката й и я целуна.
Гърлото й пулсираше в ритъма на сърцето. Но бе толкова слаба и
крехка, същинско птиче под тежката роба.
- Ела в леглото - каза й. - Утре ще има мляко. Ще можем да заделим
малко от овцата. Дуня ще ти го свари. Трябва да мислиш за бебето.
Марина притисна тялото си към неговото. Той я повдигна както в
дните, когато я ухажваше, и я завъртя. Тя се разсмя и обви ръце около
врата му. Но за миг очите й погледнаха покрай него и се втренчиха в
огъня, сякаш можеше да прочете бъдещето в пламъците му.
***
- Отърви се от него - настоя Дуня на следващия ден. - Не ме е грижа
дали е момиче, княз или някой древен пророк.
Суграшицата се беше върнала на зазоряване и отново бучеше отвън.
Двете жени се бяха сгушили близо до печката заради топлината и
светлината, докато кърпеха дрехи. Дуня заби иглата особено
енергично.
- И колкото по-рано, толкова по-добре. Нито имаш теглото, нито
силата да износиш дете, а ако по някакво чудо все пак успееш, раждането ще те убие. Дарила си мъжа си с три момчета и си имаш
момиченце - защо ти е още едно?
Дуня беше бавачката на Марина в Москва и я бе последвала в дома
на съпруга й, а след това отгледа и четирите им деца. Можеше да
говори каквото пожелае.
Марина се усмихна с лека насмешка.
- Какви са тези приказки, Дуняшка - отвърна тя. - Какво би казал отец
Семьон?
- Няма голяма вероятност отец Семьон да умре при раждане, нали?
Докато ти, Марушка...
Марина сведе поглед към работата си и не отвърна. Но когато
срещна присвитите очи на бавачката, лицето й беше бледо като сняг
дотолкова, че Дуня сякаш видя как кръвта на младата жена се
отдръпва надолу през гърлото. През Дуня премина студена тръпка:
- Дете, какво видя?
- Няма значение - отвърна Марина.
- Отърви се от него - почти умолително проплака Дуня.
- Дуня, трябва да родя това дете, тя ще бъде като майка ми.
- Майка mu! Дрипавото момиче, което излезе от гората, яздейки кон?
Която се превърна в бледа сянка на себе си, защото не можеше да
понесе да изживее живота си зад византийските иконостаси? Забрави
ли в каква дърта вещица се превърна? Как се препъваше на път за
църквата, скрита зад воал. Как се криеше в покоите си и ядеше, докато не стана тлъста и дебела, с празен поглед. Майка ти. Би ли
пожелала това за което и да е от децата ти?
Гласът на Дуня беше стържеш като крясъка на гарван, защото - за
свое дълбоко съжаление - тя си спомняше момичето, дошло в палатите
на Иван Калита, онази изгубена, нежна и болезнено красива девойка, която докара чудесата със себе си. Иван беше лудо влюбен. Княгинята
- е, може би тя беше намерила спокойствие с него, поне за известно
време. Но я затвориха в женските покои, облякоха я в тежък брокат, дадоха й икони, слуги и обилна храна. Малко по малко онзи огнен
блясък - сиянието, спиращо дъха на всеки, който я види, започна да
повяхва. Дуня беше оплакала смъртта й много преди да я положат в
земята наистина.
Марина се усмихна горчиво и поклати глава:
- Не. Но спомняш ли си преди това? Някога ми разказваше истории.
- Многото добра магия и чудеса я довършиха - промъмри Дуня.
- Аз притежавам само малка част от дарбата й - продължи Марина, без
да обръща внимание на старата бавачка. Дуня познаваше своята
господарка достатъчно добре, за да долови съжалението в гласа й. -
Но дъщеря ми ще притежава повече.
- И това е достатъчна причина да оставиш останалите четири деца без
майка?
- Аз... не - Марина сведе поглед към скута си. - Да. Ако е необходимо -
гласът й едва се чуваше. - Но може и да оживея. - Вдигна глава. - Ще
ми дадеш ли дума, че ще се грижиш за тях?
- Марушка, аз съм стара. Мога да ти го обещая, но когато умра...
- Те ще се оправят. Те... те ще трябва да се оправят, Дуня. Не мога да
видя бъдещето, но мога да видя, че тя ще се роди.
Дуня се прекръсти и не каза нищо повече.
***3***
ПРОСЯКЪТ И СТРАННИКЪТ
Първите виещи ветрове на ноември караха голите дървета да тракат
в деня, в който дойдоха родилните болки на Марина и плачът на
детето се смеси с техния вой. Марина се засмя, когато видя, че
дъщеря й се е родила.
- Името й е Василиса - каза тя на Пьотър. - Моята Вася.
Призори вятърът намаля. В тишината Марина издиша веднъж едва
доловимо и умря.
Снегът заваля бързо, като сълзите в деня, в който Пьотър с каменно