Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
Марина долови тревогата в гласа му и на устните й се появи тъжна
усмивка. Привърза косата си с кожен ремък, преди да отговори.
- Да - отвърна и преметна плитката през рамото си. - Момиче. Ще се
роди през есента.
- Марина...
Жена му долови неизречения въпрос.
- Исках я - каза тя. - Все още я искам. - След това добави по-тихо: -
Искам такава дъщеря, каквато е била майка ми.
Пьотър се намръщи. Марина никога не говореше за майка си. Дуня, която беше отгледала Марина в Москва, рядко говореше за нея.
По време на царуването на Иван I, или поне така твърдяха
хрониките, едно парцаливо момиче преминало самичко през портите
на Кремъл, яхнало високия си сив жребец. Въпреки мръсотията, глада
и изтощението слуховете я следвали по петите. Описвали я грациозна, с очи като на девойката от приказките, която се превръща в лебед.
Накрая мълвата стигнала до ушите на Великия княз.
- Доведете ми я - леко развеселен наредил Иван. - Никога не съм
виждал девица, която може да се превръща в лебед.
Иван Калита бил суров княз, разяждан от амбиция, студен, находчив
и алчен. Иначе не би оцелял - Москва бързо убивала князете си. И
въпреки това после боярините разказвали, че когато Иван за пръв път
видял това момиче, не помръднал в продължение на цели десет
минути. Някои измежду тях, надарени с по-голямо въображение, се
кълнели, че очите му се навлажнили, когато отишъл при нея и я хванал
за ръката.
Дотогава Иван овдовял вече два пъти и най-големият му син бил по-възрастен от младата му любовница, но въпреки това година по-късно
той се оженил за тайнствената девойка. Обаче дори и Великият княз
на Москва не можел да спре мълвата. Княгинята така и не казала
откъде е дошла - нито тогава, нито когато и да било. Слугините
мърморели, че умее да укротява животни, сънува бъдещето и
призовава дъжда.
***
Пьотър събра връхните си дрехи и ги провеси близо до печката.
Беше практичен мъж и винаги се беше отнасял с пренебрежение към
слуховете. Но жена му стоеше толкова неподвижна, загледана в огъня.
Само пламъците се движеха и позлатяваха ръката и гърлото й. Видът й
изпълваше Пьотър с тревога. Той закрачи напред-назад по дървения
под.
Рус беше християнска страна още от времето, когато Владимир бе
покръстил всички киевчани край Днепър и бе накарал да влачат
старите божества по улиците. Въпреки това земята му била обширна и
се променяла бавно. Петстотин години след като монасите дошли в
Киев, Рус все още изобилствала от непознати сили и някои от тях се
отразявали в умните очи на странната княгиня. Това не се нравело на
Църквата. По настояване на митрополитите единственото й дете
Марина била омъжена за незнаен боярин в пущинака, на много дни
път от Москва.
Пьотър често благославяше добрия си късмет. Съпругата му беше
колкото мъдра, толкова и красива - той я обичаше, тя него
също. Но Марина никога не говореше за майка си. А Пьотър никога не
я питаше. Дъщеря им Олга беше обикновено, красиво и любезно дете.
Нямаха нужда от втора дъщеря, камо ли от наследница на
способностите на странната й баба, за които се носеха слухове.
- Сигурна ли си, че имаш сили за това? - попита я накрая Пьотър. -
Дори Альоша ни изненада, а това беше преди три години.
- Да - отвърна Марина и се обърна да го погледне. Ръката й бавно се
сви в юмрук, но той не видя това. - Ще се погрижа да се роди.
Настъпи пауза.
- Марина, силите на майка ти...
Съпругата му го хвана за ръката и се изправи. Той обгърна талията й
и усети сковаността, докато я докосваше.
- Не знам - прекъсна го Марина. - Тя имаше дарби, които аз нямам.
Спомням си как си шепнеха аристократките в Москва. Но силата й е
наследството на жените от нейния род. Олга е повече твоя дъщеря, отколкото моя, но тази... - Марина вдигна свободната си ръка и се
престори, че държи бебе - тази ще бъде различна.
Пьотър придърпа жена си по-близо. Внезапно тя се притисна
страстно към него. Сърцето й биеше до гърдите му. Усещаше
топлината й в ръцете си. Помириса уханието на косата й, която беше
измила в банята. Пьотър си каза, че вече е късно. Защо да се тревожи
излишно. Съпругата му вече го беше дарила с четири деца, но със
сигурност можеше да се справи и с още едно. Ако в бебето имаше
нещо странно - е, ще му мисли, когато му дойде времето.
- Тогава износи я в добро здраве, Марина Ивановна - отвърна той.
Жена му се усмихна. Тя беше с гръб към огъня и затова той не видя