Крадеца на зората
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Chronicles of the Raven #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Крадеца на зората». Краткое содержание книги:
Гарваните са наемен отряд в междуособните войни в Балея. От десетилетие те са верни единствено на себе си и на своя кодекс.
Защо приемат мисия от Школата по тъмна магия? И защо трябва да възстановят Крадеца на зората — заклинанието, което вещае края на света, но трябва да бъде извършено на всяка цена?…
— Махни ръката си от мен. Веднага! Магът се подчини, но каза натъртено:
— Няма да го улесниш, ако просто нахълташ там.
— Но какво да сторим? — изсъска Сирендор.
— Не знам точно… — вдигна рамене магът. — Може би ще успея да измисля нещо. Не е зле да доведеш и приятелите си. Няма да намерят нищо интересно във външната зала, а тук не е изключено да ни бъдат от полза.
Сирендор направи две крачки и изви глава към Дензър.
— Без глупости, разбра ли? Ако и той умре заради тебе… Магът кимна.
— Чакам ви.
— Точно така.
Сирендор изхвърча от преддверието, без да знае, че ще потвърди всички опасения на Илкар.
Хирад би побягнал, но беше влязъл прекалено навътре, а и не вярваше, че краката ще го удържат, защото трепереха ужасно. Затова стоеше и зяпаше.
Главата на дракона бе опряна върху предните му лапи и първата свързана мисъл, изплувала в ума на Хирад, беше за големината й — от долната челюст до темето се равняваше на неговия ръст. И устата беше широка поне три стъпки, муцуната пък се проточваше пет стъпки. Очите бяха разположени близо едно до друго над муцуната, обрамчени в дебели рогови окръжности, а зениците представляваха тесни черни ивици сред стъписваща синева. Костен гребен започваше от главата на дракона и минаваше по гръбнака му. Хирад добре виждаше лъскавата грамада на тялото.
В този момент съществото внимателно разпери криле и веднага пролича защо странната кухина е толкова огромна. Крилете започваха от горната част на туловището над плешките и всяко се простираше четирийсетина стъпки в ленивия си размах. Драконът пазеше равновесие с тях, докато вдигаше глава от пода и се изправяше.
Въпреки грациозно извитата шия, за да гледа по-отблизо натрапника, чудовището се изви около шестдесет стъпки над пода. Опашката се извиваше наляво и дори в края беше по-дебела от човешко тяло. В цялата си дължина Драконът би заел поне сто и двадесет стъпки, но сега се опираше на могъщите си задни крака с по четири нокътя на тях, по-големи от човешка глава. Целият беше златист — светлината от огъня се преливаше по тялото му и хвърляше отблясъци по стените.
Хирад чуваше бавното и дълбоко дишане. Драконът отвори уста широко и показа дълги редове остри зъби. Прокапа слюнка, която се изпари щом допря пода.
Съществото вдигна предна лапа и изпъна напред един извит нокът. Варваринът неволно отскочи. Преглъщаше трудно и изведнъж се препоти целият. Тресеше се от главата до петите.
— Ама и аз съм един шибаняк… — изръмжа той. Открай време вярваше, че ще умре с меч в ръка, но в миговете преди да бъде изкормен от гигантския нокът, той не направи очевидно безсмисления опит да се защити. Покой изтласка мимолетната ярост, която пък бе сменила страха, и Хирад прибра меча в ножницата, вперил поглед в очите на великанската твар.
Но не последва удар. Драконът присви нокътя си и изпъна шия надолу. Главата му спря само на крачка от варварина и го обля с горещия си кисел дъх.
— Интересно — изрече драконът с глас, който отекна в съзнанието на Хирад.
Накрая краката на варварина не издържаха и той тупна тежко на пода. Устата му зейна, но не издаде нито звук.
— А сега — продължи драконът — да си поприказваме.
ГЛАВА 2
— И кои все пак са тези Драконани? — прошепна Сирендор. Илкар се обърна към него.
— Всичките са магове. Те са… не знам как да го кажа… някак свързани с… с драконите, нали се сещаш?
— Изобщо не се сещам, по дяволите! Дракони не съществуват. Има ги само в мълвата и преданията — едва чуто се сопна Сирендор.
— Тъй ли било? Значи там вътре виждам една адски грамадна легенда.
Ушите на елфа настръхнаха сърдито.
— Че какво значение има? — Колкото и тихо да звучеше гласът на Незнайния, не губеше нищо от силата си. — Нуждаем се от отговор на един-единствен въпрос.
Тримата Гарвани и Дензър се бяха скупчили пред открехнатата порта към залата на Дракона, забравили за малко враждата си. Хирад седеше с гръб към тях, подпрял се на длани и свил краката си в коленете. Огромната глава беше на крачка от него, стъписващото туловище лежеше на пода с прибрани криле. Илкар не можеше да се начуди на размерите на съществото.
Макар да не вярваше особено на книгите и преданията, въображението му мислено рисуваше драконите. Представяше си ги големи. Но Хирад изглеждаше толкова дребничък пред това чудовище, че елфът се извърна и стисна клепачи за миг преди да реши, че Сирендор не е прав. Онова в залата не беше илюзия. И все пак не успяваше да повярва докрай.
— Би трябвало да е мъртъв — промърмори Незнайния. Пръстите му ту стискаха дръжката на меча, ту се разгъваха. — Защо не го е убил?