Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

Сякаш за да достави наслада на Блейзис Бойлан, в мизерната дъблинска кръчма се скъса жартиер.

Какво? Шляпане върху жива плът. Това бе съдбовната фраза.

Изшляпа като сочна целувка върху нейното шляпащо топло женско бедро.

Да, нещо такова. Великолепен човек, истински мъж след като е успял да почувства това. Сочна целувка върху женска плът. Великолепно е също да почувстваш и любопитните, могъщи, необясними и неопровержимо вълшебни тълкувания на езика на живота. Каква душа го е измислила и е знаела, че към мъжа трябва да прибавиш жена? Тайната е в разликата, о, да, точно така. Широкото же, отзивчивото, радушно приемащо те на Ж като Живот, В нашия полукръг децата, с всичките им прилики и разлики, сякаш започват от теб и свършват с мен — малки влажни пръстчета, меки кехлибарени ириси. Три деца, пет същества, седем години. Седем години, откакто се ожених за една необозрима, топла жена с бели бедра. Ухажвана и омъжена. Съпруга. Дума, режеща като нож, която въпреки своето фатално пробождане не прекрати моето ухажване — за моя най-голяма изненада.

Ние ядем животворна храна, храна, която аз поех още топла от грубите ръце на момичето, продаващо хамбургери в закусвалнята отсреща — едно жестоко място, заслепяващо с проявите на човешката дивотия, изглеждащо безумно в хромираната си премяна. Млади хищници, подмятащи мръсни шеги, ме заплашваха предизвикателно, старци се пресягаха към мен със затоплени около кафени чаши лапи. Използвах портфейла си и си проправих път за навън.

Издутият кафяв плик с хлебчетата изпуска валма от топла пара до мен, в студената кола. По-малкият плик с двете малки хартиени кошнички пържени картофи отделя още по-настойчива пара. Тръгвам сред спусналия се полумрак на зимния въздух обратно към огъня, към съкровената пещера, където ме посрещат с възгласи и радостни подвиквания, а еленът, преметнат мъртъв през моето рамо, още изпуска топъл дъх от хартиеното си гърло. И сега ти, седнала до бялото дъно на чинията, върху която децата с мърморене и цвърчене на отвращение са изсипали колелцата полупрозрачен кромид лук от хамбургерите — премесваш пръстите на краката си един инч по-близо до подскачащите езици на пламъка и пепеляво-бялото от вътрешността на твоето щедро бедро се е оголило лениво, а вечно еластичният жартиер изшляпва звучно по скритото ми сърце.

Кой би си помислил, необозрима моя съпруго, застинала в съкровения миг на трепетната белота на церемонията (с ъгълчето на очите си аз съзирам, въпреки отвличащите фрази на сериозния тържествен обет, потреперването на стръкчетата гладиоли в букета, притиснат силно до гърдите ти), че седемте години няма да ни донесат отчуждение, във всичките онези топли легла, достигайки до същия онзи тръпнещ миг на началото? Човешките клетки се подменят на всеки седем години, но очевидно вътре в атома съществува странна непоследователност. Сякаш Господ Бог е пожелал вселената да се променя всеки миг. (Ах, Боже, мили Боже, честити приятелю от моето детство, никога няма да те забравя, макар някои да приказват ужасни неща. Говорят, че розовите прозорци в катедралите са символ на вагината.) Твоите крака, изложени толкова открито, сякаш си в бански костюм, копнеят да се окъпят в кехлибарените оттенъци на чувствения огън. Добре, давай. Цвърчейки и пукайки, буен зеленикав пламък мята език настрани, роден от стаилата се В някой чвор на цепеницата смола, и оранжевите сенки по тавана оживено се разлюляват в буен танц. Започвай.