Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Джоан.

— Добре. — Значи всички можеха да споделят драматизма на мига, Ричард измъкна тапата от гърлото на бутилката „Тио Пепе“, демонстративно наля три чаши, раздаде по една на всеки и се облегна на камината (Мейпълови не бяха имали камина никога досега), докато съпругата му изрече, както винаги, стандартния тост от дома на своите родители:

— За наше здраве, мили и драги!

Ребека продължи историята за нейния първи апартамент. Онзи Жак не бил работил никога дотогава. Джорджийн пък никога не се задържала на някаква работа за повече от три седмици. Освен това, тримата се грижели и за една коте, на което всички еднакво се радвали; Ребека имала отделна спалня. Понякога Жак и Джорджийн се занимавали е телевизионни сценарии. Двамата изцяло били насочили надеждите си към един сериал, озаглавен „И.Л.И“ — И-то означавало интелигентност, или инфраструктура, или нещо пък там в пространството и времето. Един от техните приятели бил млад комунист, който никога не се миел, но винаги имал достатъчно пари, понеже баща му притежавал половината Уест Сайд. През деня, докато двете момичета били на работа, Жак флиртувал с младата шведка от горния етаж, която непрекъснато изпускала парцала си за миене на пода върху миниатюрното балконче на прозореца им.

— Беше истински бомбардировач — отбеляза Ребека.

Когато, доста по-късно се преместила в самостоятелен апартамент и всичко най-после изглеждало прекрасно и спокойно, Джорджийн и Жак й предложили да си донесат по един дюшек и да спят на пода й. Ребека почувствала, че Вече е настъпил мига, когато трябвало твърдо да тропне с крак. Тя казала не, След време Жак се оженил — е, не за Джорджийн, за друго момиче.

— Някой да иска кашу? — попита Ричард, Бе купил една кутия от гастронома на ъгъла специално за това посещение, макар че ако Ребека не беше дошла, той сигурно щеше да купи нещо друго под някакъв друг предлог, просто заради удоволствието от първата си покупката в магазина, от който трябваше да пазарува толкова често през идните години.

— Не, благодаря — отвърна Ребека. Ричард въобще не бе очаквал отказ и по инерции й предложи отново, възкликвайки:

— О, моля те! Толкова ще бъдат полезни за теб.

Тя взе две ядки и отхапа половината от едната.

Той предложи съдинката — сребърна купичка, дадена на Мейпълови като сватбен подарък и до вчера, поради липса на точното място, въобще неразопакована — на своята съпруга, която лакомо си взе пълна шепа. Бе толкова бледа, че той се почувства задължен да попита:

— Как се чувстваш? — Не бе забравил за присъствието на тяхната гостенка, пред която можеше да прояви и своята загриженост — твърде искрена, при това.

— Добре — отвърна Джоан раздразнело. А може пък наистина да бе добре.

Макар и Мейпълови да разказаха тяхната смесица от истории — как бяха живели в дървена колиба на един остров в езерото Уиниписоки през първите три месеца от семейния си живот, как свирката на пощенския кораб, откарал ги там, бе проглушила ушите им и те не чуваха почти нищо дни наред, как Битси Фланер, тяхна обща приятелка, беше единственото момиче, прието в колежа „Бентъм Дивинити“, как компанията на Ричард възнамеряваше да отвори кантора в Бостън и разни други инцидентни събития от живота им… — е, и двамата не се считаха (или по-точно — всеки другия) за добри разказвачи — все пак, тихият глас на Ребека непрекъснато доминираше в разговора. Момичето безспорно имаше дарба да разправя чудати неща.