Корабокрушенец на себе си

Врата на склада се отвори, за да пропусне санитарите. Беше доста любопитно, но този път в помещението нямаше умрели, което ги като че ли обърка за няколко секунди, но те не се забавиха да повторят рутинните си задължения и на втория тур донесоха току-що прехвърлени тела, а след това свързаха пластмасовите тръбички към вените на бедните нещастници.

— Изнесете го! — извика глас до врата ми. — Тоя няма какво да прави тук.

Болката, която усещам, става все по-интензивна, губя сили; виковете ми звучат глухи и угасващи, неспособни да постигнат своята цел.

— Прехвърлените не се регистрират — каза първото ми тяло.

— Пестете силите си — рече новото тяло. — Ще ви измъкна от тази кочина. Бившите ми тела не са боклук.

— Боклук сме — отбеляза първото ми тяло.

— Умолявам те, излизай навън! Преди да е станало късно. Излизай! — прозвуча гласът му мелодраматично, но на мен ми идва наум друг начин, да го накарам да реагира: — Ще останеш хванат в капан, затворник… като нас…

Новото тяло се бе уплашило. Санитарите бяха затворили вратата и складът отново остана изпълнен с полусенки. Тъмнината настъпва, заедно със стоновете на шкартираните тела и протестите на току-що пристигналите, които се смесват, докато станат неразличими.