Корабокрушенец на себе си
- Автор: Хартман Серхио Гаут вел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Поштаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корабокрушенец на себе си». Краткое содержание книги:
— Моят прехвърлен не дойде, за да се сбогува с мен. Нещастник. Да ме остави сам при тези болезнени обстоятелства…
— Моят пък подписа пълномощно, са което даваше право да ме инжектират с нещо, за да ускорят „работата“ — обади се друг саркастично.
Един разстроен вик провокира нови протести. Оплакванията и съжаленията възникваха във всеки ъгъл на склада; старите тела около мен умираха или симулираха, че умират, за да ме унижат.
— За какво служи домъкването му? — изви женски глас. — Да ни направи различни ли или да ни подобри в някакъв смисъл? Ако тази голяма кучка, каквато съм аз, бе пристигнала, за да се прости с мен…
— Щеше да се разкае! — допълни разстроен хор. Шкартираните теле се размърдаха в брезентовите си койки и от грапавата им тъкан се разнасяха дървено-прашни звуци на предсмъртно хъркане. Нарушената тишина обхващаше целия обем на склада и като че ли отразяваше слепия образ на смъртта — истинска, потвърдена и абсолютна, която не можеше да бъде заобиколена с изкуствени фокуси, като сменяне на обвивката.
— На къде да вървя? — помолих. — Не виждам изхода.
— Енергично напред — настоя предишното ми тяло. — И тъпчи всичко без погнуса, и без това всички ще умрат.
Хвърлих се яростно в сляпа атака, но реакцията на телата не се забави. Макар и да бе нелогично, вероятно ги бе обзел силен порив, който ги бе заставил да се надигнат от койките си и да ме обкръжат, като по този начин ми препречваха напредването. Започнах да чувствам натиска на нещо твърдо и металическо, което търсеше моята плът, както и яростта на чене, което се опитваше да захапе ръката ми. Изгубил всякаква сдържаност, аз вече със стиснати юмруци нанасях удари където попадне. Но беше безполезно: посоката към изхода беше закрита, обградена от телата без бъдеще, които се намираха в тъмнината.
От следващите ми няколко мигновения бяха останали само смътни спомени. Може би бях паднал, стъпкан от разярените тела и бях получил удар по главата. А може би не. Бе невъзможно да възстановя фактите, които бяха довели до сегашното ми положение. Единственото, което беше сигурно, бе събуждането ми в тъмнината и мълчанието на склада, тръбичките, с които бях свързан за да получавам захранващи организма ми вещества и стотиците шкартирани тела, които ме заобикаляха.
— Това беше единственият изход от ситуацията — произнисе отблизо съвсем познат глас, който звучеше някъде откъм гънките на сенките. — И бе гарантиран, дори и ако никоя от раните ти не беше смъртоносна…
— Не искам да ми съчувстваш — прекъснах фразата му. — Искам да си навън оттук, преди да е станало късно.
— Необходимо е да изясним някои неща — рече той.
— Няма какво да изясняваме — отвърнах. — Опасно е — можах да го видя едва сега: бяхме еднакви, разбира се, с едни е същи тела. — Имам само един въпрос. Първото ми тяло умря ли?
— Тук съм — отвърна дрезгав глас, изглежда, че той също се намираше някъде наблизо, откъм дясната ми страна.
— Тогава всичко в семейството е наред.
Седнах в койката и дадох знак на новото тяло, че се обръщам към него:
— Ще броя до десет, а когато завърша броенето, да си далече от това лайнарско място и да си живееш живота — нашият живот.
Той тръсна вироглаво глава. Разбрах, че капанът продължаваше да се поддържа и кой знае колко от нас щяхме да паднем в него, преди да разберем с каква хитрина бихме могли да го измамим.
— Изглежда, че този, който е написал края ни, се въздържа да измени някой от редовете му — каза оригиналното тяло и гласът му се издигна в околната атмосфера, пропита от загниване.
— Може би е бил някой древен грък — отвърнах иронично. — Някой любител, който е могъл да си представя нечия Съдба с главна буква.
— За какво говорите? — намеси се смутено новото ми тяло. — Подигравате ли ми се? Така ли се отплащате за моето съчувствие? Ще си остана тук, докато не получа някои отговори. И няма нужда да ви обяснявам защо…
Престанах да слушам думите му, макар че продължавах ги чувам, примесени с шума от машините и биенето на сърцата на останалите тела. Доста трудно ми бе да си представя, че получените рани бяха причината да ме задължат към второ прехвърляне за толкова кратко време, затова започнах да изследвам тялото си грижливо и внимателно. Един грозен шев пресичаше гърдите ми и след като го натиснах, почувствах остра болка в лявата им страна. нима почти умрелите ми бяха нанесли толкова вреди? Тела, обхванати от защита на своята репутация, а новото тяло сякаш бе поело поръчителство върху полица, свързана с нея. Чудесно сключен договор. Нищо на този свят не се дава гратис.