Корабокрушенец на себе си
- Автор: Хартман Серхио Гаут вел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Поштаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корабокрушенец на себе си». Краткое содержание книги:
— Трябва да си ходя — рекох.
— Така е — каза той.
— Преди да стане прекалено късно.
— Вратата не е затворена с ключ.
— Мога да се върна.
— Зависи. И не от мен. Ако те интересува да го направиш…
— Искам да кажа, че има смисъл още да се намираш тук, когато се върна.
Той повдигна рамене, както ми се стори почти пренебрежително. Така ли беше или не? Кой знае? Да не би да съм Господ, та да зная какво точно става във всеки момент? Дори ако основанията ми да продължавам да живея да са били удовлетворени, нямах кураж да завърша с ръце това, което бях замислил с главата си, когато реших да се прехвърля. Може би се хващам така здраво за живота, защото телата са независими същности, които съществуват за своя сметка.
— Телата съществуват за своя сметка — повторих глупаво. — Би могъл да използваш последните си часове, за да напишеш трактат на тема: „Теория на вегетативната функция.“
— Телата съществуват за своя сметка — потрети той. — Твоето тяло го прави точно в този момент. Защо не си тръгнеш с добро? — изплю той думите си с раздразнение и предизвикателство.
— Не съм звяр. Мога да изчакам, докато се успокоиш.
— Извинения, претексти — каза той. — Твоите основания да останеш на това място, заедно с мен, за да изчакаш смъртта ми, нямат стойност. Ти се прехвърли, за да се освободиш от мен, а не да се товариш с моето съществуване. Аз не съм твоят баща-инвалид. Виждаш ли някой друг да го прави? Телата умират в самота и добре, че е така.
Гласът на бившето ми тяло ставаше все по-остър, тъй като страстта му към речи го затрудняваше. Това контрастираше с последните въздишки на един от съседите, който си отиваше на няколко крачки от мястото, където се намирахме.
— Не познавам друг начин за процедиране — казах неубедително. — Мога да почакам още няколко минути. Разбрах, че сме част от нещо неделимо и чувствам задължението да те оплача, да почувствам болката.
— Какъв лош вкус! Но оценявам жеста ти, макар и двамата да знаем, че няма да послужи за нищо.
Наведох глава. Подът на склада бе мръсен и беше изцапан с изпражнения навсякъде, освен на местата, където скоро шкартираните тела все още неспокойно мърдаха краката си. Там подът блестеше и тъмнината се бореше, опитвайки се да спечели битката против скритите проблясъци, които сякаш се появяваха внезапно от скрити източници. Започнах неспокойно да очаквам следващия обход на санитарите. Пресметнах наум количеството на мъртвите и се опитах да установя правило за неговата честота, базирайки се на стоновете, които се чуваха, но скоро се отказах — с понижено състояние на духа и изпаднал в песимизъм. Със всяка изминала минута ми ставаше все по-трудно да определя мотивите за моя престой на това място и неспособността ми да изляза от него — просто да го напусна. Бях попаднал капан, направен от мен самия. Тялото улови състоянието на духа ми и се опита да бъде по-конкретно:
— Мисля, че днес няма да умра.
— Утре мога да се върна — изрекох глупаво.
— Идеята ти е добра. Но не зная дали това ще се случи и утре. Може би не си заслужава.
Ивицата светлина угасваше и складът вече беше потънал в море от тъмнина. Точките за сравнение на обстановката бяха изчезнали и складът за шкартирани тела се бе превърнал в център на някакъв кошмар. Въодушевих се от идеята, че бих могъл да се събудя и от най-големия кошмар, но безцветният глас на първото ми тяло ме върна към реалността.
— … да тръгнеш натам, накъдето се е насочил носа ти…
Би трябвало да стане сега или никога. Тръгнах, но едва направил и три крачки, се спънах в някакво паднало по пътя ми тяло, което показа, че задачата ми не е толкова проста.
— Идиот! Гледай къде ходиш и уважавай мъртвите.
— Извинявай. Искам да изляза от това място.
— Да излезеш ли? — каза тялото и се изсмя обидно. — От тук се излиза само мъртъв.
Беше потвърждение на това, което бях започнал да подозирам: бях попаднал в капан, който действаше ефикасно, за да ме остави откъм неправилната страна.
— Все пак съм току-що прехвърлен — отбелязах. — Дойдох да се простя с бившето ми тяло — опитах се да хвана с ръце умиращия, но той ме отбягна, сякаш за да се пошегува с мен. Когато отново ме заговори, вече знаех, че не е същият — някой друг бе заел мястото му. Играта бе започнала да възбужда интерес в осъдените.