Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— Смяташ ли, че артритът й е напреднал.
— По всичко личи, че доста страда.
— Да не би да е в инвалиден стол?
— Не…, но се движи много бавно, а пръстите й… — Рейчъл протегна тънките си пръсти и ги сви като нокти на граблива птица, за да илюстрира думите си.
Луис кимна, а тя продължи:
— Не закъснявай много, Лу. Знаеш, че се страхувам да спя сама в непозната къща.
— Скоро ще я опознаеш — каза Луис и я целуна.
6
Когато малко по-късно се върна у дома, Луис се чувстваше като нищожество, защото, противно на очакванията му, не го бяха помолили да прегледа Норма Крендъл; когато бе пресякъл улицата („пътя“ — усмихнато си напомни той), старата дама вече си бе легнала. Седнал в далечния край на верандата, Джъд представляваше смътен силует. Люлеещият му се стол проскърцваше равномерно върху протрития линолеум. Луис почука на паянтовата врата, чиито стъкла приветливо иззвъняха. Цигарата на Крендъл блещукаше сред летния мрак като голяма, кротка светулка. От радиото долиташе тихият глас на говорителя, който коментираше някакъв бейзболен мач и внезапно Луис Крийд изпита странното усещане, че се е върнал у дома.
— Докторе, ти ли си? — прозвуча гласът на Крендъл. — Надявах се,че не си забравил поканата ми.
— А пък аз се надявам, че не си се пошегувал, когато ми предложи да пийнем по чаша бира — каза Луис и пристъпи на верандата.
— О, никога не се шегувам, когато става дума за бира — отвърна старецът. — Човек, който само на майтап предлага да почерпи, може да си спечели много врагове. Сядай, докторе. За всеки случай сложих още две върху леда.
Дългата и тясна веранда бе обзаведена със сламени столове. Луис се отпусна в един от тях и с изненада установи, че е много удобен. Лявата му ръка напипа метална кофа, пълна с кубчета лед, върху които бяха поставени няколко кутии „Блек Лейбъл“. Луис взе една, благодари на домакина и я отвори. Първите две глътки му се сториха като елексир.
— Ням, защо — отвърна Крендъл. — Надявам се, че ще бъдеш щастлив тук, докторе.
— Амин — отвърна Луис.
— Слушай, ако искаш солени бисквити или някакво друго мезе, ще отида да донеса. Имам и парченце „миша радост“, смятам, че е втасало.
— Парче какво?
— О, така му викаме на сиренето — отвърна Джъд и по гласа му пролича, че се забавлява от недоумението на госта си.
— Не, благодаря, бирата ми идва много добре.
— Е, в такъв случай да изпием по още една — предложи старецът и със задоволство се уригна.
— Жена ти легна ли си? — попита Луис, като същевременно се питаше защо сам се навира между шамарите.
— А-ха. Понякога остава заедно с мен, но по-често си ляга рано.
— Артритът доста я измъчва, нали?
— Виждал ли си болен от артрит, който да не страда?
Младият лекар поклати глава.
— Предполагам, че болките са поносими — продължи Крендъл. — Тя не се оплаква често. Страхотно момиче е моята Норма — в гласа му прозвуча огромна привързаност към болната съпруга. Пред тях, по шосе 15 премина камион-цистерна, който бе толкова дълъг, че собствената къща на Луис от другата страна на пътя за миг изчезна от погледа му. Надписът отстрани на камиона едва се виждаше в падащия мрак, но лекарят успя да разчете думата ОРИНКО.
— Цяла хала — произнесе той.
— „Оринко“ е завод за химически торове близо до Орингтън — обясни Крендъл. — Камионите му непрекъснато сноват напред-назад по шосето, плюс нефтените цистерни и колите, пренасящи отпадъчните материали, както и хората, които сутрин пътуват за Бангор или за Брюър, а вечер се прибират у дома — той тъжно поклати глава. — Всъщност обичам Лъдлоу и единственото, което не ми харесва, е проклетият път. Нямаме покой от него. Камионите се движат денонощно и пречат на Норма да спи. По дяволите, понякога събуждат дори и мен, а аз спя като пън.
Луис, на когото странната тишина на мейнското градче изглеждаше направо призрачна сред неспирната шумотевица на чикагските улици, безмълвно кимна.
— Някой ден арабите ще затворят кранчето и тогава ще засадим теменужки по жълтата осева линия — каза Крендъл.
— Нищо чудно и това да стане — отвърна Луис, сетне разклати кутията бира и с изненада установи, че е празна.
— Трябва да изпиеш втора, за да усетиш вкуса, докторе.
Луис се поколеба и отвърна:
— Добре, но само една. Време е да се прибирам.
— А-ха. Преместването е гадна работа, нали?