Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— Много естествено — каза Крендъл и поклати глава, сетне погледна Рейчъл и предложи:
— Елате у дома заедно с децата, мисис Крийд. Ще сложим сода върху подутината и тя веднага ще спадне. Сигурен съм, че жена ми умира от нетърпение да се запознае с вас. Последните две-три години не излиза, краката й са схванати от артрит.
Рейчъл въпросително погледна Луис, който й кимна.
— Много мило от ваша страна, мистър Крендъл — прошепна тя.
— О, викайте ми просто Джъд — прекъсна я старецът.
Внезапно дочуха клаксона на кола, чийто мотор забавяше оборотите си, сетне голям син товарен камион зави по алеята и тромаво се заклатушка към къщата.
— По дяволите, още не съм намерил ключовете! — възкликна Луис.
— Не се притеснявай — намеси се старецът. — Семейство Кливланд, вашите предшественици, ми дадоха резервни ключове още преди четиринайсет, петнайсет години. Живяха тук доста дълго, а Джоан Кливланд беше най-добрата приятелка на жена ми. Почина преди две години, а Бил отиде в старчески дом в Орингтън. Ей сега ще намеря ключовете — и без това трябва да ви ги дам.
— Много сте любезен, мистър Крендъл — с облекчение каза Рейчъл.
— Ами! Просто ми е приятно, че около нас отново ще играят деца — промълви старецът с почти неразбираемия си акцент. — Позволете да ви дам един съвет, мисис Крийд — не позволявайте на децата да излизат на шосето — по него непрекъснато минават камиони.
Дочу се шум от затръшване на врати — хората, превозващи покъщнината, скочиха от камиона и се запътиха към тях.
Ели, която незабелязано се бе отдалечила, внезапно възкликна:
— Татко, какво е това?
Луис вече бе тръгнал да посрещне новодошлите, но все пак послушно погледна назад към мястото, което посочваше дъщеря му. В края на ливадата, полускрита от буйната трева, се виждаше широка около метър и половина пътечка, която лъкатушеше нагоре по хълма, преминаваше под ниско сведените преплетени клони и се губеше от погледа.
— Май че е някаква пътека — отвърна Луис.
— Правилно — усмихнато се намеси Крендъл. — Някой ден ще ти разкажа за тази пътечка, малката ми. А сега ела у дома, за да видиш как ще излекуваме братчето ти.
— Добре — отвърна Ели, сетне със скрита надежда попита:
— Щипе ли, когато ти слагат сода за хляб?
4
След малко Крендъл се върна с резервните ключове, но междувременно Луис успя да открие своите. Малкият плик се бе плъзнал в пролуката над горната част на жабката и бе попаднал върху електрическата инсталация на колата. Луис го измъкна и отвори външната врата на къщата. Крендъл му подаде резервните ключове, окачени на потъмнялата от времето верижка. Младият лекар му благодари и разсеяно ги пъхна в джоба си, докато наблюдаваше как хамалите внасят в къщата сандъци, гардероби, бюфети и хиляди други предмети, натрупани по време на десетгодишния им брачен живот. Сега, когато бяха изтръгнати от познатата му обстановка, всички те му се сториха някак си незначителни. „Обикновени вехтории“ — помисли си той и внезапно се почувства тъжен и подтиснат — навярно изпитваше носталгия.
— Сякаш си изкоренен и отново посаден — каза Крендъл и Луис подскочи от изненада: старецът като че внезапно се бе материализирал до него.
— От думите ти разбирам, че си изпитал подобно чувство — обърна се той към Джъд.
— Всъщност не е така — отвърна Крендъл и запали цигара. Кибритената клечка изпращя и пламъчето й проблесна сред спускащия се мрак. — Баща ми построил собственоръчно къщата, която виждаш отсреща. Довел тук младата си съпруга и ето, че аз съм се пръкнал на бял свят — било е през хиляда и деветстотната година.
— Значи си на…
— На осемдесет и три — отвърна старецът и Луис внезапно изпита странно облекчение, че Крендъл не бе употребил противна фраза от рода на „още не мириша на гроб.“
— Изглеждаш много по млад.
Крендъл небрежно сви рамене и продължи:
— Та както казах, тук съм прекарал целия си живот. По време на Първата световна война постъпих в армията, но стигнах само до Байон, Ню Джърси. Господи, какво отвратително място — беше гадно дори през хиляда деветстотин и седемнайсета. С радост се върнах у дома. Ожених се за моята Норма, намерих си работа по поддръжка на железопътната линия и ето че все още живея на същото място. Но държа да ти кажа, че животът в Лъдлоу съвсем не е така скучен, както изглежда на пръв поглед.
Хамалите спряха пред входа на пристройката, нарамили пружината на двойното легло, на което спяха Луис и Рейчъл.