Градът на мрака

Дайнин спря до магически изкованата ограда, която свързваше крепостта, обграждаща дома До’Урден, изградена в самата западна стена на града, с двете малки сталагмитни кули. Тя бе изработена от елмаз — най-твърдия метал на земята — и в нея бяха резбовани стотици паяци, размахващи оръжия, всеки от тях инкрустиран с магически смъртоносни защитни символи. Много елфи завиждаха за могъщата порта на дома До’Урден, но скоро след като бе видял невероятните постройки в гората на гъбите, Дайнин остана много разочарован при вида на собствения си дом. Дворът му се стори някак обикновен и в известен смисъл пуст, както и самата къща в стената, с изключение на забележителната тераса от митрал и елмаз, разположена на втория етаж до входа-арка, ползващ се от знатната част на фамилията. Парапетът на този балкон съдържаше хиляди резби, всичките част от едно-единствено произведение на изкуството.

Домът До’Урден, за разлика от повечето домове в Мензоберанзан, не се издигаше свободно между група от сталактити и сталагмити. Основната част от него бе разположена в една пещера и макар това да го правеше неоспоримо защитен и сигурен, на Дайнин му се прииска семейството му да се отличаваше с малко повече великолепие.

Един развълнуван войник изтича да отвори портата за завръщането на втория син. Дайнин профуча край него без дори да го поздрави и прекоси двора със съзнанието за стотиците любопитни погледи, падащи върху него. И войниците, и робите знаеха, че мисията на Дайнин бе свързана с предстоящата битка.

Нямаше стълби, които да водят към сребърната тераса на втория етаж на дома До’Урден. Това също бе предпазна мярка, с цел да разграничи водачите на фамилията от робите и простолюдието. Знатните мрачни елфи не се нуждаеха от стъпала — те владееха силата на левитацията — друга проява на техните вродени магически способности. Без много да натоварва мисълта си Дайнин се понесе нагоре във въздуха и се приземи право на терасата. Забърза през входа-арка и надолу по централния коридор на къщата, мъгляво осветен в нюансите на вълшебни огньове, които позволяваха да се вижда в нормалния светлинен спектър, но не бяха прекалено ярки, за да възпрепятстват употребата на инфрачервено зрение. Богато украсената месингова врата в дъното на коридора беше тази, чийто праг трябваше да прекрачи вторият син и той спря пред нея, за да нагоди отново очите си към инфрачервения спектър. За разлика от коридора в стаята зад вратата нямаше светлинен източник. Това бе залата за аудиенции на върховните жрици и преддверие към големия параклис на дома До’Урден. Стаите на жриците, в съгласие с мрачните повели на Кралицата на Паяците, не бяха място, където можеше да има светлина.