Ритматистът

С вече създадения рицар, Фич можеше да опита с някои по-настъпателни удари. Нализар беше принуден да нарисува няколко отбранителни тебеширчета — прилични на петна създания, които се хвърляха пред Мощните линии.

През дъската хвърчаха армии от същества, линии и вълнообразни форми — буря от бяло срещу червено; изчезващи сред облак прах тебеширчета; линии, които удряха кръговете и унищожаваха парчета от защитната линия. Двамата мъже дращеха бясно.

Джоел стана и след това, замаян, направи почти несъзнателна стъпка към центъра на стаята. Това обаче му позволи да хвърли поглед към лицето на професор Фич. Фич изглеждаше безумен. Ужасѐн.

Джоел замръзна.

Професорите продължиха да чертаят, но притеснението в израза на Фич дистанцира Джоел от сблъсъка. Отчаяни движения, загриженост, пресечено от вадички пот лице.

Тежестта на събитията се стовари върху Джоел. Този дуел не беше за забавление или за упражнение. Това бе предизвикателство към авторитета на Фич — оспорване на правото му да заема длъжността си. Ако загубеше…

Една от червените Мощни линии на Нализар удари право окръжността на Фич и почти я проби. Веднага всичките тебеширчета на Нализар се понесоха в тази посока — бясна хаотична мешавица от червен устрем към отслабената линия.

Само за миг Фич замръзна и доби съкрушен вид. Отърси се и отново задейства, но беше твърде късно. Не можеше да ги спре всичките. Един от драконите се промъкна покрай рицаря му. Започна бясно да дере с нокти отслабената част от окръжността на Фич и да я изкривява още повече.

Той забързано започна да рисува друг рицар. Драконът обаче проби границата му.

— Не! — извика Джоел и слезе още едно стъпало по-надолу.

Нализар се усмихна, вдигна тебешира си от пода и се изправи. Отупа ръцете си от праха. Фич все още рисуваше.

— Професоре — произнесе Нализар. — Професоре!

Фич спря и чак тогава забеляза дракона, който продължаваше да работи върху дупката и опитваше да я разшири достатъчно, за да може да се добере до центъра на окръжността. В истинско сражение щеше да се е втурнал да атакува самия ритматист. Все пак това бе само дуел — и пробивът в окръжността означаваше победа за Нализар.

— О — каза Фич и свали ръката си надолу. — О, да, да, разбирам…

Той се обърна, видимо замаян, и огледа пълната с ученици стая.

— Ах, да. Аз… в този случай просто си тръгвам.

Започна да събира книгите и бележките си. Джоел се свлече на каменните стъпала. В ръката си държеше писмото, което бе написал, за да го предаде на Фич.

— Професоре — продължи Нализар. — Кителът Ви?

Фич сведе поглед.

— О, да. Разбира се.

Разкопча копчетата на дългия червен кител и след това го сне, като остана по бялата си жилетка, риза и панталони. Изглеждаше посрамен. Подържа дрехата си за миг, после я сложи на катедрата. Събра книгите си и изхвърча от аудиторията. Вратата към входа на партерния етаж се затвори зад него с тихо изщракване.

Джоел седна сащисан. Неколцина от хората в класната стая изръкопляскаха плахо, при все че повечето просто гледаха опулено, очевидно несигурни как да реагират.

— Така — рязко произнесе Нализар. — Аз ще поема обучението на този клас за последните няколко дни от срока и ще водя свободноизбираемия летен курс, планиран от Фич. Чух доста позорни неща за представянето на учениците в Армедиус и особено за вашата кохорта. Аз няма да позволя немарливост в класа си. Ей, момче, ти, дето си седнал на стъпалата.

Джоел вдигна поглед.

— Какво правиш тук? — попита Нализар. — Защо не си униформен?

— Не съм ритматист, сър — отвърна Джоел и стана. — От общото училище съм.

— Какво? В името на небесата, защо стоиш в залата ми?

Вашата зала? Това беше залата на Фич. Или… трябваше да бъде.

— Е? — запита Нализар.

— Донесох бележка, сър — обясни Джоел. — За професор Фич.

— Тогава я предай — каза Нализар.

— Тя е лично за професор Фич — заяви Джоел и натъпка писмото в джоба си. — Не беше относно класа.

— Тогава да те няма — изрече той и освободи Джоел с махване на ръка. Посипаният по пода червен тебеширен прах приличаше на кръв. Нализар започна да разпръсква творенията си едно по едно.

Джоел отстъпи, после се втурна по стъпалата и отвори вратата. Хората минаваха през ливадата отвън, мнозина облечени в бялото и сивото на ритматистите. Една фигура стоеше настрана. Джоел прелетя през стъпалата и през меката морава и се изравни с професор Фич. Човекът се тътреше с провиснали рамене, понесъл в ръце обемистата купчина книги и бележки.