Ритматистът
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Rithmatist #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-954-2908-54-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ритматистът». Краткое содержание книги:
— Скука — каза Майкъл. — Само си седят и чертаят.
— Ти си безнадежден случай — отвърна Джоел. — Ходиш в същото училище, където се обучават ритматистите. Дори и мъничко ли не се интересуваш от тях?
— Достатъчно народ си имат да се интересува от тях — начумери се Майкъл. — Те се държат един за друг, Джоел. Това ме устройва. Даже бих предпочел да не са тук — додаде той. Ветрецът разроши русите му коси. Наоколо се простираха зелените хълмове и внушителните тухлени сгради на Армедиевата академия. Недалеч един механичен краб кротко изпълняваше задължението си да гризе тревата, за да я поддържа равна.
— Нямаше да разсъждаваш така, ако разбираше — рече Джоел и извади парче тебешир. — Ето, вземи. И застани тук. — Той разположи приятеля си, после коленичи и очерта около него кръг върху алеята. — Ти си Пол. Защитен кръг, виждаш ли. Ако бъде разкъсан, губиш мача.
Джоел отстъпи малко на бетонния квадрат, после коленичи и начерта свой кръг.
— И така, кръгът на Адел бил почти пробит на четири места. Тя бързо започнала да преминава от защита на Матсън към… окей, знаеш ли, това е прекалено техничарско. Само знай, че нейният кръг бил слаб, а Пол имал силна, доминираща позиция.
— Щом казваш — рече Майкъл. Той се усмихна на Ева Уинтърс, която мина край тях с учебници пред гърдите си.
— Така — продължи Джоел. — Пол започнал непрестанен обстрел на нейния кръг с Мощни линии и тя знаела, че няма да може да измести отбраната си достатъчно бързо, за да се възстанови.
— Обстрел… Какви линии? — попита Майкъл.
— Мощни линии — каза Джоел. — Дуелистите ги изстрелват един срещу друг. Това е номерът, така пробиваш кръга.
— Аз мислех, че са правили малки тебеширени… неща. Създания.
— И това също — отговори Джоел. — Наричат се тебеширчета. Но не затова всеки помни Мелето от 1888 година цели двадесет години по-късно. А заради линиите, които Адел изстреляла. Ако действаше по общоприетия начин, тя щеше да устои възможно най-дълго, да проточи мача, да направи добро представление.
Той постави тебешира си пред своя кръг и прошепна:
— Тя не постъпила така. Видяла нещо. Пол имал един малък отслабен участък в задната страна на своя кръг. Разбира се, единственият начин да се атакува този участък би бил да накара своя изстрел да отскочи от три различни линии, оставени от другите дуелисти. Невъзможен изстрел. Тя обаче го направила. Начертала една Мощна линия, докато тебеширчетата на Пол изяждали защитата ѝ. Изстреляла я и…
Завладян от момента, Джоел завърши очертаването на Мощната линия пред себе си и вдигна ръка със замах. Изненадано забеляза, че тридесетина ученици са се събрали да го слушат, и можа да долови как са затаили дъх в очакване рисунката му да оживее.
Тя не оживя. Джоел не беше ритматист. Неговите рисунки си бяха най-обикновени, тебеширени. Всеки знаеше това — Джоел по-добре от всички — ала този момент някак развали магията на неговия разказ. Събралите се ученици продължиха по пътя си и го оставиха коленичил на земята, в средата на кръга му.
— И нека да позная — прозина се отново Майкъл. — Нейният изстрел пробил?
— Да — отвърна Джоел, който внезапно се почувства глупаво. Изправи се и си прибра тебешира. — Изстрелът свършил работа. Тя спечелила Мелето, макар че за нейния отбор очакванията били най-ниски. Този изстрел. Той бил красив. Поне така се разказва.
— А аз съм сигурен, че ти с удоволствие би бил там — каза Майкъл и пристъпи извън очертания от Джоел кръг. — В името на Господаря, Джоел, обзалагам се, че ако можеше да пътуваш във времето, щеше да похабиш способността си в ходене по разни ритматически дуели!
— Сигурно. Май да. Какво друго да правя?
— О, например да предотвратиш някое убийство, да забогатееш, да откриеш какво всъщност става в Небраск…
— Ммда — отвърна Джоел, тикна тебешира в джоба си и отскочи от пътя на една футболна топка, последвана от Джефс Деъринг. Джефс махна на Майкъл и Джоел и пак се понесе подир топката.
Джоел и Майкъл продължиха през кампуса. Красивите ниски зелени хълмове бяха увенчани с разцъфнали пролетни дървета, а увивните растения пъплеха по стените на сградите. Между уроците учениците се стрелкаха насам-натам. Облечени бяха в разнообразни рокли и панталони. Много от момчетата бяха навили ръкавите си заради топлото пролетно време.
Само от ритматистите се изискваше да носят униформи. Това ги открояваше. Трима ритматиста крачеха между сградите и останалите ученици небрежно им даваха път, като повечето не ги поглеждаха.
— Гледай сега, Джоел. Питал ли си се някога дали пък… нали разбираш, дали пък не мислиш за тая работа прекалено много? За ритматиката и всичко това?