Ридание

      –  Знаеш ли я?

      –  Всъщност, да. Пееш ли стиха, в който се разбира, че е бил убит?

      Замръзнах.

      –  Знам само тази част, която изпях. Не знаех, че умира.

      –  Бедният момък, разбира се, че умира. Това е ирландска песен, нали така? В ирландските песни влюбените винаги умират. Ще ти я изпея. Ти само свири, за да не загубя ритъма.

      Засвирих, чудейки се как ли звучи гласът му, когато пее.

      Люк вдигна лице към слънцето и запя.

Ту влизаш, ту излизаш от съня ми,

а песента на арфата не спря.

Със теб умря сърцето ми, любими,

в деня, във който ти умря.

Излизаш и се връщаш във съня ми

и всеки път сърцето ми умира –

не ще да пея тази песен вече,

не ще да чуя арфата звънлива...

      –  Виждаш ли, той е бил убит...

      –  Тъжно – прекъснах го аз.

      – ... и това е много стара песен – продължи Люк. – Куплетът, който пееш – ... да съм до теб още веднъж – трябва да е бил добавен по-късно. Досега не го бях чувал. Но това, което пея аз, винаги е било част от оригиналната песен. Не знаеше ли?

      –  Не, не знаех – казах и добавих съвсем искрено: – Имаш чудесен глас. От теб звучи като нещо, което си чул записано на диск, съвсем обработено и професионално.

      –  Ти също – отвърна Люк. – Имаш ангелски глас. По–хубав, отколкото предполагах. А това е момичешка песен. Стиховете са на момиче, знаеш, нали?

      Усетих, че се изчервявам. Глупаво е, разбира се, защото през целия ми живот са ми казвали – и то висококвалифицирани професионалисти и хора, които са част от този „бизнес” – че съм добра. Чувала съм го толкова пъти, че вече не означава почти нищо за мен. Но от неговите думи сърцето ми подскочи.

      –  Момичешка... – успях само да повторя леко иронично.

      Люк кимна.

      –  Но ти се справяш повече от чудесно. Изобщо не се напрягаш. Звучиш толкова сигурно, толкова овладяно.

      Настроението ми моментално се промени от удоволствие в раздразнение. Репетирах „Риданието на влюбената фея” от месеци, бях украсила мелодията с няколко направо невъзможни извивки и акорди, от които и най-критичните арфисти щяха да бъдат впечатлени. Не мисля, че бих могла да понеса определението „сигурно и овладяно” дори от загадъчния Люк Дилън.

      –  Не съм сигурна, че е комплимент, но щом казваш... – успях да процедя през зъби със спокоен тон. Наследила съм темперамента от майка си, но също като нея никога не показвам кога съм ядосана. Просто ставам все по-студена и по-студена, докато човекът срещу мен не се вледени. Мисля, че коментарът на Люк смъкна температурата в отношенията ни някъде между „доста студено” и „предупреждение за измръзване”.

      Той ми се усмихна загадъчно в отговор.