Ридание

      –  Аха. – Облегнах се на двойната врата в края на коридора. – Разсей ме, моля те.

      –  Ами аз закъснявам. – Звучеше весело, сякаш не му пукаше въобще. – Така че май ще ми се наложи да настроя гайдата си в колата и след това да се втурна на сцената по гащи и без риза. Допреди малко тренирах и вдигах тежести. Може би ще ми дадат точки за добре оформените ми коремни плочки, ако не оценят по достойнство музикалния ми гений.

      –  Ако успееш поне да си нахлузиш полата, съдиите може да ти дадат точки за двойник на Мел Гибсън в „Смело сърце”.

      –  Не се подигравай с килта ми, жено. Е, сънува ли нещо забавно тази нощ?

      –  Ами... – Въпреки че с Джеймс бяхме просто приятели, се поколебах дали да му кажа. Изпълнените ми с невероятни подробности сънища обикновено бяха източник на голямо забавление за нас – преди две нощи сънувах, че съм на интервю за „Харвард”, а човекът, с когото говорех, беше потънал до шия в сирене (май беше „Гауда”). Сънят ми от тази нощ обаче не беше толкова весел, даже напротив. – Не спах достатъчно добре, за да сънувам – казах най-накрая.

      О, луната! Изведнъж се сетих, че именно в съня си бях видяла тази картина – луната на дневното небе. Затова като че ли имах deja vu преди малко. Разочаровах се, че обяснението беше толкова тривиално.

      –  Е, това е напълно нормално – каза Джеймс.

      –  Дилия ще дойде на концерта – оплаках му се аз.

      –  Ясно, значи тази вечер предстои поредният сестрински бой.

      –  Не, по-скоро ще бъде серията „Моето дете е по-талантливо, отколкото си мислиш”.

      –  Може пък да не бъде нито едното, нито другото. Току–виж решили да ти спестят сцените поне веднъж –  добави Джеймс успокояващо. – О, по дяволите! Наистина закъснявам. Трябва да замъкна гайдата до колата, но ще се видим след малко. Опитай се все пак да не си изповръщаш червата, става ли?

      –  Да, благодаря – казах аз. Затворих телефона и го прибрах отново в калъфа. Пристъпих към вратата на залата, зад която се чуваше някаква какофония. Изчаках на опашката за документите, като влачех арфата зад себе си. Най–накрая получих кафявия плик и се обърнах, за да си тръгна. Толкова исках да се махна оттук, че пристъпих много рязко и арфата се наклони. Следващото, което видях, беше как тежкият калъф се стоварва върху участника зад мен.

      –  О, майчице!

      Момчето внимателно изправи арфата обратно и осъзнах, че го познавам: Андрю от духовата секция на училищния оркестър. Май свиреше на тромпет. Нещо шумно, със сигурност. Ухили ми се широко – най-напред на гърдите ми, чак после вдигна очи към лицето ми.