Ридание

      Люк продължи:

      – Помисли си само – би могла да минеш покрай такъв човек на улицата. А може и ти самата да имаш такива способности, но никога няма да го разбереш, ако не опиташ.

      – Говориш за импровизацията, нали? – Потърсих с поглед някого от организаторите. Бях започнала да изпитвам лекота, едно прекалено топло чувство обхващаше цялото ми тяло, което означаваше, че или ще завладея сцената с гръм и трясък, или ще се проваля по същия начин. – Схванах. Нямаше да знам, че мога да импровизирам така, ако ти не ме беше накарал да опитам.

      – Диърдри Монахан и Люк Дилом? – Поредната дама с папка в ръце, която произнесе по ужасяващ начин фамилията на Люк. – Добре. Вие сте следващите. Изчакайте, докато тези момчета слязат от сцената. После аз ще ви представя. Може да кажете нещо кратко за мелодията, която ще изпълнявате. Кратко. – С измъчено изражение на лицето се обърна към музикантите зад нас и започна да повтаря речта си.

      – Просто мисля, че не си даваш много зор – продължи Люк оттам, откъдето ни бяха прекъснали. – Доволна си от добрите резултати и толкова. Но това са най-обикновени добри резултати, нищо повече.

      Сякаш нещо ме прободе. Обърнах се към него. Ще променя правилата на тази игра.

      – Не искам обикновени неща.

      Той ми се усмихна, или пък се усмихваше на нещо зад мен – не можах да разгадая изражението му. После извади малко шишенце като онези, в които има капки за очи, но без никакъв етикет.

      –  Очите ли те болят?

      –  Не, просто са... особени. Искам тази вечер да виждам всичко. – Примигна, очите му засияха от капките и се просълзиха.

      Едно движение на ръката му и сълзите изчезнаха, а очите му останаха напълно сухи, но не по-малко сияйни. Нещо в тях ме накара да поискам да видя това всичко, което той щеше да види тази вечер.

      – Диърдри? Реших, че си ти. – Мистър Хил, учителят ни по музика и диригент на хора, ме докосна по лакътя. Държеше се като мой музикален наставник, откакто минах в гимназията. Знаех, че според него ми предстои велика музикална кариера. – Как си?

      Не отговорих на въпроса му машинално, както обикновено, а се замислих за миг.

      –  Всъщност не толкова зле, колкото очаквах.

      Мистър Хил се усмихна зад телените рамки на очилата си.

      – Страхотно. Исках само да ти пожелая късмет. Не че се нуждаеш от него, разбира се. Само помни – избягвай високите тонове на струните, когато пееш.

      Усмихнах му се.

      –  Благодаря. Всъщност днес ще свиря в дует.

      Мистър Хил погледна Люк и усмивката му изчезна. Попита го с неодобрение:

      –  Познавам ли те?

      –  Никой не ме познава – отвърна Люк.

      Хвърлих му бърз поглед. Аз ще те опозная.