Тръпката

Ребека стискаше дръжката на пистолета толкова здраво, че започна да усеща бодежи в пръстите.

Пясъкът продължаваше да се върти във въздушната струя зад колата и образуваше дълги хипнотични спирали, които така засмукваха погледа, че ѝ беше невъзможно да извърне очи.

После Мудин явно мина през бабуна. Колата подскочи и за няколко мига усещането бе като че летят, носят се свободни почти като насън.

Няколко милисекунди безтегловност — после автомобилът се удари в земята. Ребека се блъсна в гърба на едната седалка, унесът я напусна и тя бе захвърлена обратно в реалността.

— Отговори по радиото! — извика Мудин и в същия миг Ребека откри, че слушалката беше паднала от ухото ѝ и се клатеше до дясното ѝ рамо. Тя бързо я сложи обратно, свали оръжието и седна обратно на предната седалка.

— Всичко ли е наред, Нормѐн, край?

Гласът на Малмѐн звучеше притеснено.

Тя отново се завъртя и погледна пътниците отзад.

Министърът и Глад лежаха свити, всеки в своя край на седалката.

— Добре ли сте там отзад?

Никакъв отговор, но две тебеширено бели лица се обърнаха бавно към нея.

— Добре ли си, Ан-Кристин?

Ребека се наведе и бутна министъра по коляното, което беше достатъчно поне, за да получи оцъклено кимване в отговор.

— Министърът е окей, връщаме се във вилата — каза тя толкова овладяно, колкото можа, но радиото сякаш по-скоро усили трептенето в гласа ѝ.

— Разбрано — отвърна Малмѐн кратко.

Ребека внезапно откри, че пистолетът все още беше в дясната ѝ ръка.