Книга на илюзиите

Нямаше какво да ме спре да си стегна багажа и да тръгна на следващия ден. Бях в отпуск за семестъра, а следващият започваше чак в средата на януари. Бях свободен да правя каквото искам, свободен да ида където ме отведе пътят и всъщност ако ми потрябваше повече време, можех да продължавам да обикалям и след зимата, и след есента, и след всички зими и есени, докато ми омръзне. Такава беше иронията на моя абсурден и нещастен живот. Мигът, в който загинаха Хелън и момчетата, ме превърна в богаташ. Част от парите дойдоха от застрахователната полица, която ни накараха да подпишем с Хелън малко след като започнах да преподавам в Хемптън — за ваше собствено успокоение, каза агентът, — и понеже полицата влизаше в здравния план на колежа и не беше скъпа, всеки месец внасяхме по нещо, без да му мислим много-много. Когато падна самолетът, изобщо не се сетих за тази застраховка, но след по-малко от месец на вратата ми позвъни един мъж и ми даде чек за няколкостотин хиляди долара. Не след дълго самолетната компания се договори с близките на жертвите и като човек, изгубил трима души в катастрофата, взех, че спечелих джакпота от компенсацията — невероятната голяма награда в томболата за случайна смърт и непредсказуеми Божии дела. С Хелън винаги бяхме полагали усилия, за да преживеем с моята университетска заплата и сумите, които от дъжд на вятър получаваше тя за текстовете си. По всяко време от съвместния ни живот допълнителна сума от хиляда долара би променила коренно положението. Сега имах хиляда пъти повече и това нямаше никакво значение. Когато пристигнаха чековете, изпратих половината пари на родителите й, но те ги върнаха с обратна поща, благодаряха ми за жеста, но ме уверяваха, че не ги желаят. Купих ново спортно оборудване за училището на Тод, дарих на детската градина на Марко книги и пясъчник — произведение на изкуството, — всичко на стойност две хиляди долара. Убедих сестра си и мъжа й, преподавател по музика в Балтимор, да приемат голяма сума в брой от Зимъровия посмъртен фонд. Ако имах още роднини, на които да дам пари, щях да го направя, но родителите ми не бяха вече живи, а други братя и сестри, освен Дебора, нямах. Вместо това опразних още един чувал, като основах в колежа Хемптън „Фонд за пътешествия на името на Хелън Маркъм“. Идеята беше съвсем проста. Всяка година по един дипломиращ се студент щеше да получава парична награда за постижения в хуманитаристиката. Парите трябваше да се изхарчат за пътуване, но други правила, условия и изисквания нямаше. Победителят щеше да се определя от комисия, включваща на ротационен принцип преподаватели от няколко различни катедри (история, философия, английски и чужди езици), и стига наградата да отидеше за екскурзия в чужбина, носителят можеше да прави с парите каквото пожелае, без да дава отчет. Всичко това погълна значителна сума (равняваше се на четири годишни заплати), но едва чопна от финансите ми и след като бях разпределил всички тези авоари по начина, който смятах за подходящ, пак ми останаха толкова много, че не знаех какво да ги правя. Ситуацията беше гротескна: натъпкан с пари до прилошаване, и всеки грош бе изцапан с кръв. Ако плановете ми не се бяха сменили така внезапно, сигурно щях да раздавам пари докато свършат. Но в една студена ноемврийска нощ си навих на пръста аз самият да попътувам, а без съответните ресурси никога не бих могъл да осъществя такава импулсивна приумица. Дотогава парите за мен бяха само мъчение. Сега видях в тях лекарство, балсам срещу окончателния колапс на духа. Да живея в хотели и да ям по ресторанти щеше да е скъпичко, но за първи път не ми се налагаше да се тревожа дали мога да си позволя това, което искам. Колкото и да бях отчаян и съкрушен, все пак бях свободен човек — и със злато в джобовете можех да определям условията на тази свобода така, както аз реша.