Книга на илюзиите
- Автор: Остер Пол Бенджамин
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-605-5
- Переводчик: Ангел Игов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Книга на илюзиите». Краткое содержание книги:
Дейвид Зимър, университетски преподавател по литература, изгубва семейството си в самолетна катастрофа и месеци наред се опитва да удави мъката си в алкохол. Един ден обаче нещо го изважда от болезнената апатия и той дори успява да се усмихне: това е кратко филмче с неизвестния за него комик от ерата на нямото кино Хектор Ман, мистериозен особняк, който излиза от дома си през един януарски ден на 1929 г. и повече никой не го вижда. Кой е Хектор Ман? Дейвид Зимър е заинтригуван до такава степен, че започва проучвания с намерението да напише книга за него. Един ден намира в пощенската си кутия писмо, пристигнало от малко градче в Ню Мексико и изпратено от жената на Хектор Ман, която го кани да посети отдавна смятания за мъртъв комик. Но дали той наистина е жив или това е мистификация? Зимър не знае какво да прави. Докато още се колебае, една нощ пред къщата му се появява странна жена, която му помага да вземе решение и с това изцяло променя живота му.
Преди да си тръгна от Рочестър позвъних на Смитс, декана на моя факултет в Хемптън, и го помолих да удължи отпуската ми с още един семестър. Отначало малко се ядоса, настояваше, че курсовете ми вече били обявени в каталога, но аз го излъгах, че се подлагам на психиатрично лечение и той се извини. Беше си мръсен номер, но в онзи момент се борех за живота си и нямах сили да обяснявам защо гледането на неми филми отведнъж е станало толкова важно за мен. В края на краищата си побъбрихме приятелски и той ми пожела успех, но макар и двамата да се преструвахме, че наесен ще се върна, той, струва ми се, усети, че вече се изплъзвам, че не мога пак да се отдам на работата си.
Изгледах „Скандал“ и „Почивка сред природата“ в Ню Йорк, после отидох до Вашингтон да видя „Човекът зад гишето“ и „Двойно или нищо“. Влязох в една туристическа агенция на „Дюпон Съркъл“ и направих резервации за остатъка от пътешествието („Амтрак“ до Калифорния, КЕ 2 до Европа), но на следващата сутрин, във внезапен пристъп на сляп героизъм, ги отмених и реших да пътувам със самолет. Беше чиста лудост, но с такова обнадеждаващо начало не исках да изгубя ускорението, което бях набрал. Нищо, че трябваше да се убедя да извърша единственото нещо, което се бях заклел никога повече да не правя. Не исках да забавям крачка; и ако това означаваше да потърся фармацевтична помощ, готов бях да се нагълтам с толкова успокоителни, колкото трябва. Една жена от Американския филмов институт ме свърза със съответния доктор. Сметнах, че прегледът няма да продължи повече от пет-десет минути. Щях да му обясня защо са ми хапчетата, той щеше да ми напише рецепта — и толкоз. В края на краищата страхът от летене беше повсеместно оплакване и не се налагаше да му разказвам за Хелън и момчетата, да си разгалвам душата пред него. Исках единствено да изключа централната си нервна система за няколко часа и понеже тези неща не се продаваха току-така, той трябваше само да ми даде една хартийка с подписа си върху нея. Но доктор Сингх се оказа човек на подробностите и докато ми мереше кръвното и преслушваше сърцето ми, зададе достатъчно въпроси, за да ме задържи в офиса си четирийсет и пет минути. Беше прекалено интелигентен, за да не ме разчовърка, и малко по малко истината излезе наяве.