Книга на илюзиите

Слабо си спомням какво се е случвало онова лято. Няколко месеца живях в мъгла от алкохолна скръб и самосъжаление, почти не излизах от къщи, почти не се вдигах да ям, да се избръсна или да се преоблека. Повечето от колегите ми бяха в отпуск до средата на август, така че не ми се налагаше да понасям посещенията им, да издържам мъчителния протокол на приятелския траур. Те, разбира се, бяха добронамерени и когато идваха, винаги ги канех вътре, но техните сълзливи прегръдки и дълги, потискащи мълчания не помагаха. Открих, че е по-добре да седя сам, да изкормвам дните в мрака на собствения си мозък. Когато не бях пиян или не се бях разплул на дивана в хола пред телевизора, прекарвах времето си като обикалях из къщата. Влизах в стаите на момчетата и сядах на пода, обграждах се с вещите им. Бях неспособен да мисля директно за тях или да ги призова в съзнанието си, но когато подреждах пъзелите им или си играех с легото, изграждайки все по-сложни и барокови конструкции, усещах, че временно отново ги обитавам — че продължавам малкия им призрачен живот, като повтарям жестовете, които правеха те, когато имаха тела. Зачитах се в книжките с приказки на Тод и класирах бейзболните му картички. Подреждах плюшените животни на Марко по вид, цвят и размер и разменях реда всеки път, когато влезех. Така отлитаха часове, цели дни се стапяха в забрава и когато стомахът ми отказваше повече да смила забравата, аз се връщах в хола и си наливах нова чаша. В редките случаи, когато не изпадах в безсъзнание на кревата, обикновено спях в леглото на Тод. В моето си легло винаги сънувах, че Хелън е до мен и когато протягах ръка да я прегърна, се будех с внезапен, силен гърч, с треперещи ръце и с дробове, борещи се за глътка въздух, сякаш допреди секунди съм се давил. По тъмно не можех да влизам в спалнята, но през деня прекарвах доста време там, отварях гардероба на Хелън и докосвах дрехите й, пренареждах жилетките и пуловерите й, махах роклите й от закачалките и ги разстилах на пода. Веднъж облякох една от тях, друг път си сложих бельото й и се гримирах с нейния грим. Преживяването беше дълбоко удовлетворяващо, но след още няколко опита открих, че парфюмът е още по-ефективен от червилото и молива за вежди. Сякаш по-живо я връщаше при мен, извикваше присъствието й за по-дълго време. По случайност й бях подарил ново шише Шанел №5 за рождения й ден през март. Като се ограничавах с малки дози два пъти дневно, успях да изкарам с този запас до края на лятото.