Поща

На един ъгъл слязох да натоваря писмата от поредната кутия, и когато се качих пак в камиона, графика го НЯМАШЕ!

Джонстъне в Небето, имай Милост! Бях изгубен в мрака и дъжда. Аз ли бях някакъв кретен всъщност? Аз ли сам си причинявах това? Възможно. Възможно беше да съм ненормален, да е щур късмет, че изобщо съм жив.

Бях оставил графика закрепен на таблото. Сигурно бе изхвърчал от кабината на предишния остър завой. Слязох, навих крачоли до коленете и нагазих в една педя вода. Беше тъмно. Никога нямаше да намеря проклетия лист! Шляпах, палех клечки кибрит — но нищо, нищичко. Беше отплувал. Когато стигнах ъгъла, проявих предвидливост, забелязах в коя посока тече водата и тръгнах натам. Видях плуващ предмет, драснах клечка кибрит и ето ГО! Графикът. Невъзможно! Идеше ми да го разцелувам. Догазих до камиона, качих се, смъкнах крачолите си и този път наистина закрепих проклетото нещо за таблото. Разбира се, закъснявах, но поне намерих скапания им график. Нямаше да се загубя в лабиринтите на Нищото. Нямаше да се наложи да звъня по вратите и да питам за обратния път до пощенския гараж.

Представях си презрителното ръмжене на някой гадняр от топлото му антре:

— Виж ти. Нали си пощенски служител? Как не знаеш пътя до собствения ви гараж?

Продължих по маршрута, палех клечки, прескачах локвите и товарех писмата от събирателните кутии. Бях уморен и мокър, и махмурлия, но това не беше новост за мен, и газех през умората както през водата. Представях си гореща вана, стройните крака на Бети и — за да поддържам мотивацията си, — себе си на фотьойла, с питие в ръка, как галя застаналото до мен куче по главата.

Това обаче бе в необозримото бъдеще. Спирките в графика изглеждаха безброй и когато стигнах най-долу, там пишеше „Обърни“. И наистина, обърнах и на другата страница имаше втори списък със спирки.

С последната клечка намерих последната кутия, оставих писмата в указаната станция — голяма хамалогия — и тръгнах с камиона към Западния гараж. Намираше се в западната част на града, а на запад теренът беше равен, канализацията не можеше да поеме всичката вода и всеки път, когато валеше по-продължително, наставаше ситуация, която наричаха „наводнение“. Съвсем оправдано.

По пътя водата ставаше все по-дълбока. Имаше закъсали и изоставени коли. Лошо. Исках само да се добера до фотьойла, с чаша скоч в ръка, и да гледам как Бети фръцка задника си из стаята. На един светофар засякох Том Мото, друг от резервните раздавачи на Джонстън.

— Откъде ще минеш? — попита Мото.

— В училище са ме учили, че най-прекият път между две точки е правата линия.

— По-добре недей. Познавам района, там е истински океан.

— Дрън-дрън. Трябва само да ти стиска. Имаш ли кибрит?

Запалих и го зарязах на светофара.

Бети, скъпа, идвам!

Дааа!

Водата ставаше по-дълбока, но пощенските камиони са високи. Минах напряко през жилищния квартал, с мръсна газ, и навсякъде около мен се разхвърча вода. Все така валеше, силно. Нямаше коли. Аз бях единственият движещ се обект.