Поща
- Автор: Буковски Чарльз
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ФАМА
- ISBN: 978-954-597-475-5
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Поща». Краткое содержание книги:
— Идваш с 40 минути закъснение.
— Ти пък изобщо не идваш — казах му.
— Ще напиша докладна.
— Пиши.
Той вече беше сложил съответния формуляр на машината и почна да го попълва. Докато сортирах писмата и обработвах върнатите, дойде и хвърли листа пред мен. Беше ми писнало да чета забележките му, а от разходката ми до централата знаех, че е безполезно да протестирам. Без да погледна листа, го хвърлих в кошчето.
9.
Всеки маршрут имаше различни капани и ги знаеха само щатните пощальони. Всеки ден ти се случваше нова гадост и трябваше винаги да си готов за изнасилване, убийство, кучета или някаква друга малоумщина. Щатните не издаваха малките си тайни. Това беше единственото им преимущество — освен че знаеха наизуст районите си. Беше голяма тръпка за новак, особено ако пиеш цяла вечер, лягаш си в 2.00, ставаш в 4.30, след като си ебал и пял цяла нощ, и накрая да ти се размине безнаказано — почти.
Един ден разнасях писмата и за момента всичко вървеше добре, въпреки че маршрутът беше нов, и си помислих: Божичко, може би за първи път от две години ще успея да се наобядвам.
Имах зверски махмурлук, но въпреки това нещата бяха тип-топ, докато не стигнах до няколко писма, адресирани до някаква църква. Нямаше номер на улица — само името на храма и на булеварда, откъм фасадата. Качих се, махмурлийската, по стълбите. Не видях пощенска кутия, нито хора вътре. Имаше няколко запалени свещи. Малки купели, в които да си накиснеш пръстите. Пустият амвон ме гледаше, а също статуите — в бледочервено, синьо и жълто; капаците на прозорците бяха затворени — смрадлива душна утрин.
О, Боже, помислих си.
И излязох.
Заобиколих църквата отстрани и видях стълбище надолу. Влязох през отворената врата. И познай! Един ред кенефи. И душове. Но беше тъмно. Лампите бяха изгасени. Как, по дяволите, очакваха някой да намери пощенска кутия в тъмното? Тогава видях електрически ключ. Щракнах го и лампите в църквата светнаха, вътре и вън. Влязох в следващото помещение. И там на една маса — свещенически одежди. И бутилка вино.
Бога ми, рекох си, кой друг освен мен ще попадне на такава сцена?
Дръпнах един гълток от виното, оставих писмата върху расото и се върнах при баните и кенефите. Изгасих лампите и седнах в мрака да се изсера и да изпафкам един фас. Мислех да си взема и душ, но си представих заглавията във вестниците: ПОЩАЛЬОН ХВАНАТ ДА ПИЕ БОЖИЯТА КРЪВ И ДА СЕ КЪПЕ ЧИСТО ГОЛ В КАТОЛИЧЕСКИ ХРАМ.
Пак не ми остана време за обяд и Джонстън написа докладна, че съм закъснял 23 минути.
По-късно научих, че писмата за църквата трябвало да бъдат доставени в къщата на свещеника, разположена в съседство. Е, сега поне знам къде мога да се изсера и подмия, ако го закъсам.
10.
Започнаха дъждовете. Повечето ми харчове бяха за пиячка, затова обувките ми бяха продупчени, а шлиферът — прокъсан и овехтял. При всеки по-силен дъжд прогизвах, ама казвам ти, прогизвах — чак до гащите и чорапите. Щатните си пускаха болнични, пускаха си болнични от всички станции в града, затова в „Оукфорд“ постоянно имахме работа — имаше работа във всички станции. Дори резервните се пишеха болни. Аз не си пуснах болничен, защото бях твърде уморен, за да мисля разумно. Тази конкретна сутрин отидох в станция „Уентли“. Вилнееше една от ония петдневни бури, когато дъждът се излива като из маркуч и целият град изнемогва, всичко изнемогва, канализацията не поема достатъчно бързо водата, водата прелива през бордюра и на места наквасва моравите и влиза в къщите.
Изпратиха ме в станция „Уентли“.
— Казаха, че им трябва способен човек — извика Павето след мен, докато излизах под леещия се дъжд.
Вратата се затвори. Ако таратайката запали — а тя запали, — щях да отида в Уентли. Всъщност нямаше значение — ако не запали, те изритваха с автобуса. Краката ми вече бяха мокри.
Отговорникът в „Уентли“ ме прати на сортировъчния шкаф. Беше тъпкан с писма и аз почнах да тъпча още с помощта на един друг резервен. Дотогава не бях виждал такъв шкаф! Това беше някаква лоша шега! Събрахме дванайсет вързопа. Този шкаф сигурно съдържаше пощата на половината град. А още не знаех, че районът е само баири. Който го беше измислил, сигурно е бил психопат.
Вдигнахме пощата и я изнесохме и точно да тръгвам, шефчето излезе и вика:
— Не мога да ти отпусна помощ за този тур.
— Няма проблем.