Аферата „Зелда“

— Бездомни малтретирани деца — допълни Изобел. — Или да му отмъсти? Дали той, всъщност е все още злодей, сдобил се с власт над тези безпомощни деца, само за да продължи да ги тормози? Тя се присъединява към сектата, за да открие най-добрия начин да го унищожи, но после открива, че окончателно се е влюбила в него. Какво ще направи?

— Какво прави наистина'? — запита настойчиво сервитьорът. — О, извинете!

Изобел се съвзе, прибра измъкналата се коса и отпи глътка вода.

— О, не знам. Винаги се затруднявам със завършеците — каза тя.

— Боже мой — Трой се облегна назад в стола си. — Изобел, това беше фантастично. Тази история е фантастична.

Тя придоби самодоволно изражение.

— Казах ти, че мога да го направя — отбеляза. — За мен е въпрос на избор — избирам да пиша добре, вместо да бълвам глупости. Гордея се с работата си. Обичам да правя възможно най-доброто, а не да създавам дебели книги, пълни с безсмислици.

Сервитьорът се отдръпна от масата, жената на съседната маса отправи към Трой лека усмивка, изрече само с устни думата: „Фантастично“, и отново насочи вниманието си към обяда си. Изобел отпи глътка вино.

— Но ако изтънченото писане не помага за плащането на сметките? — намекна Трой.

Настъпи продължителна пауза. Той гледаше как ведростта й пресъхва. Тя завъртя столчето на чашата за вино, с внезапно уморено и посърнало лице.

— Трябва да мисля за Филип — каза тя. — Не става дума само за мен. Ако ставаше въпрос само за мен, можех да продам къщата и да намаля разходите си. Никога не бих направила компромис с изкуството си.

Трой кимна, прикривайки надигащо се чувство на вълнение.

— Знам това…

— Но състоянието на Филип може и никога да не се подобри, а той може да живее много години. Трябва да се погрижа за него. Едва вчера говореше да ремонтираме къщата, за в случай, че вече не е в състояние да се качва горе.

Келнерът им донесе основното ястие и остави чинията пред Изобел подчертано почтително. Трой изчака, докато той неохотно се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чува.

— Струва ми се, ти каза, че е добре.

Тя се усмихна — лека, тъжна усмивка:

— Винаги казвам, че е добре, не си ли забелязал? Няма смисъл да се оплаквам постоянно, нали? Но не е вярно. Той е болен и състоянието му никога няма да се подобри, а може да стане много по-зле. Трябва да се погрижа за него, трябва да помисля за бъдещето. Ако умра преди него — кой ще се грижи за него? Как ще се справи, ако не му оставя нищо, освен дългове?

Трой кимна.

— Една голяма комерсиална книга би могла да ти спечели — не знам — четвърт милион лири? Може би половин милион заедно с чуждестранните продажби.

— Толкова много?

— Двеста хиляди лири със сигурност.

— Дали би било възможно да напиша такава книга, комерсиална книга, и никой да не разбере, че съм я писала аз?

— Разбира се — увери я Трой. — Псевдоним. Много автори използват псевдоними.