Аферата „Зелда“
- Автор: Грегори Филиппа
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Еднорог“
- ISBN: 978-954-365-170-2
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аферата „Зелда“». Краткое содержание книги:
Зелда може да прави всичко, което Изобел не може: изрича неизреченото, нарушава табута и отприщва желания. Изобел и агентът й, Трой, се наслаждават на тази необузданост, на зашеметяващия успех на лудата си идея, но Изобел долавя някаква заплаха зад красивата маска. Осъзнала дълбоко спотаените си копнежи, тя все пак търси сигурността и уюта на съпружеската любов. Но и у дома познатото се е променило…
Смяна на идентичност, забранени страсти и предателства се преплитат в тази великолепна история за измама и самоизмама, за литературни мистификации и издателски трикове — и най-вече за любовта в различните й превъплъщения.
— Господи, как можах да кажа такава глупост — тя поклати глава. — Каква глупачка съм.
Наведе се и затвори вратичката на миялната. Когато се изправи и отново видя отразеното си лице, отправи към бледото отражение пестелива, решителна усмивка. — Ще трябва да се постарая повече — каза на образа си. — Просто ще продължавам да се опитвам.
По телефона Трой винаги се представяше в най-добрата си светлина. Изобел се радваше, че ще говори с него без мълчаливото присъствие на Филип, потънал в мрачни мисли в кухнята или крачещ бавно из градината.
Трой отговори на третото позвъняване.'
— Трой Картрайт — каза той дружелюбно.
— Изобел е — каза тя и усети как започва да говори по-бодро.
— Моята звездна писателка! — възкликна той. — Благодаря, че връщаш обаждането. Как си?
— Добре съм.
— А Филип?
— Чудесно — каза тя бодро.
— Звучи прекрасно. Как върви книгата?
— Завършена е — каза тя. — Всъщност цялата, с изключение на една дума.
— Една ли?
— Да.
За миг Трой си помисли дали да я попита коя дума, но реши, че това беше в областта на специалните дарби на писателката, и извън компетентността на нейния агент.
— Ела на обяд да го отпразнуваме! — нареди той. — Трябва да ме видят да излизам с красива жена.
Изобел се усмихна при представата, че Трой Картрайг, слаб и строен, в средата на трийсетте, изискан, живеещ в сърцето на модната част на Лондон, има нужда да го видят как обядва с нея.
— О, това е нелепо.
— Ни най-малко. Издирвах в списъка на клиентите си някой, който да съчетава ум и красота, и нямаше кой да ти съперничи.
Колкото и абсурдно да беше, тя се чу как се кикоти — необичаен звук в тихата къща.
— Предполагам, че бих могла да ти предам ръкописа.
— О, моля те! Много искам да го видя.
— Утре?
— Страхотно. Ще запазя маса в някой скъп ресторант.
Тя се поколеба:
— Не е необходимо…
— Ако ще извеждам Изобел Латимър на обяд, искам светът да го узнае — гласът му се снижи и той продължи топло и ласкаво. — Така че се постарай да облечеш нещо красиво.
— Добре — каза тя, отстъпвайки пред насладата от ласкателството. — Ще дойда в офиса ти в един.
— Лично ще почистя с прахосмукачка червения килим — обеща той.
Разходката беше подобрила настроението на Филип. Седеше в градината на кръчмата с чаша уиски с лед пред себе си. Махна с ръка, когато Изобел се зададе във волвото, и я загледа как паркира и излиза от колата. Помисли си, че тя изглежда по-възрастна от петдесет и двете си години, докато я гледаше как върви през паркинга към него. Беше стройна както винаги, а лъскавата й кестенява коса беше избледняла съвсем леко до светлокафяво. На пръв поглед тя все още можеше да е младата аспирантка, която беше седяла срещу него на конференция по въпроса за етиката във фармацевтичната промишленост и беше изложила доводите си с такава неприсъща за възрастта си увереност и спокойствие, че бе събудила у него желание да се смее и да флиртува с нея. Тогава си беше помислил, че една високоинтелигентна съпруга с академични постижения би могла да бъде ценен актив за мъж в неговото положение. Тогава си беше мислил, че може да си позволи такава съпруга. Можеше да печели парите, вършейки работа, която тя смяташе за подозрителна в морално отношение, можеше да носи у дома покварените блага на капитализма, а тя можеше да изучава философия. Тя можеше да бъде луксът, който той да си позволи, съпруга, безкрайно по-престижна и интересна от лъскавите блондинки на неговите колеги. Умението му да печели пари можеше да й осигури добър стил на живот, щеше да й позволи да чете, да мисли и да пише. А в замяна той можеше да й се наслаждава.
Всичко се промени в момента, когато той се разболя. Сега знаеше, че можеше да е умрял без нейната спокойна сила на духа, без решимостта й той да оцелее. Но докато я гледаше как върви към него и виждаше приведените й рамене и умората, долавяща се дори в стъпките й, не изпита благодарност, нито дори нежност. Изпита раздразнение. Напоследък тя все беше уморена. Винаги изглеждаше толкова нещастна. Всеки би си помислил, че болната е тя.
— Ела да пийнеш нещо — повика я той. — Не се налага да бързаме, нали?
Тя се поколеба.