Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
„О, Господи, помогни ми да я намеря!“
— Бог е велик — промърмори той и въпреки че страшно се тревожеше за Шаразад, сърцето му ликуваше. „Сега, когато съм мюсюлманин, всичко е различно. Сега те ще ме приемат, аз съм един от тях, мога да отида на хадж в Мека, мога да влизам във всяка джамия, цветът или расата не означават нищо за Бог. Само вярата. Вярвам в Бог и че Мохамед е бил пророк на Бога. Няма да бъда фундаменталист, нито шиит. Ще бъда ортодоксален сунит. Ще си намеря учител и ще науча арабски. Ще летя за «Иран Ойл» и за новия режим и ще бъдем щастливи, Шаразад и аз…“
Някой стреля наблизо, във въздуха лумнаха пламъци от горяща барикада от гуми, малки групи крещящи студенти се хвърлиха срещу редиците зелени, отново се стреля, цялата улица изригна в крещящи притискащи се тела, по-слабите бяха смазани отдолу. Някакви полудели младежи го повлякоха със себе си към мястото на боя.
На осемдесет метра от него Шаразад пищеше, бореше се за живота си, опитваше се с блъскане и удари да си пробие път встрани, където щеше да е в относителна безопасност. Чадорът й беше разкъсан, фереджето изчезна. Беше натъртена и коремът я болеше. Хората около нея вече се бяха превърнали в тълпа, налитаха срещу противниците си, всеки за себе си, но всички заедно, като някакво огромно животно. Боят пламваше ту тук, ту там, никой не знаеше кой е приятел или враг, освен моллите и зелените, които викаха и се мъчеха да контролират безредието. Ислямската тълпа се поколеба за миг, после с пронизителен рев тръгна напред. Слабите паднаха и бяха смазани. Мъже, жени. Писъци и викове, и хаос, всеки призоваваше собствения си Бог.
Студентите отчаяно продължаваха да се борят, но бяха повлечени. Безмилостно. Мнозина паднаха. Стъпкаха ги. Останалите разкъсаха редиците си, започна разгромът и двете страни се смесиха.
Локхарт използва ръста и силата си, за да си пробие път, и застана между две коли, защитен от тях за момент. На няколко метра встрани видя малка крива уличка, която водеше към порутена джамия — там би могъл да намери убежище. Някъде напред избухна резервоарът на кола, пръснаха огромни пламъци. Щастливците умряха веднага, ранените запищяха. В светлината на пламъците му се стори, че я мерна, после някаква група бягащи младежи налетя върху него, в гърба му се стовари юмрук, изблъскаха го от пътя и той падна в краката им. Шаразад бе само на тридесет метра. Косата й беше разрошена, дрехите й разкъсани, все още бе притисната от тълпата, влачена от неумолимата й сила, продължаваше да пищи, но никой не я чуваше и не се интересуваше от нея.
— Томиии… Помогни миии…
Тълпата за миг се раздели. Тя се втурна към пролуката и си проправи път към затворените, заключени магазини и паркираните коли. Безредието намаляваше. Ръцете се опитваха да разчистват пространство, изтриваха потта и мръсотията; мъжете започнаха да забелязват съседите си.
— Проклета комунистическа блудница — извика мъжът зад нея; очите му се бяха изцъклили от гняв.
— Не съм, не съм, аз съм мюсюлманка — извика тя, но ръцете му хванаха якето й, дръпнаха ципа, ръката му потъна вътре и я хвана за гърдите.
— Блудница! Мюсюлманките не се показват, мюсюлманките носят ча…
— Загубих го! — Скъсаха ми го! — изпищя тя.
— Блудница! Проклета да си! Нашите жени носят чадор.
— Загубих го! — Скъсаха ми го! — изпищя тя отново и се опита да се откъсне. — Няма друг…
— Блудница! Курва! Сатана! — крещеше той, глух за думите й, полудял, усещането на гърдата й през копринената риза и фланелката допълнително го възпламеняваше. Пръстите му се забиха в коприната и я разкъсаха, той вече стискаше гърдата й, с другата ръка я притискаше към себе си, за да я остави без дъх, а тя риташе и пищеше. Околните ги блъскаха или се опитваха да ги заобиколят, трудно беше да се види в мрака само на светлината на огньовете, не знаеха какво става — само че някой бе хванал някаква курва от левите тук, сред редовете на вярващите. „За Бога, тя не е от левите, чух я да вика за Имама…“ — извика някой, но викове отпред го заглушиха, някъде пак се сбиха и мъжете се забутаха напред, за да помогнат, други пък си пробиваха път с лакти назад — и онзи, който я беше познал, изруга.