Вечната маска на смъртта [bg]

Отново поклащане на главите и викове на отрицание. Самите пленници бяха уморени от всичко това и искаха то да приключи колкото може по-скоро.

— А името Валентиниан говори ли ви нещо? — разнесе се в мрака гласът на Клавдия.

Усети как студения нощен вятър роши косата й и потръпна при вида на толкова мъртви около нея. Искаше да се махне, да се върне в топлината на кръчмата.

— Валентиниан! — повтори тя. — Говори ли ви нещо това име?!

Тя не очакваше отговор, но един от пленниците внезапно пристъпи напред. Беше млад, имаше тясно лице, дясното му око беше превързано с парцал, на дясната буза имаше грозен белег. В трепкащата светлина на факлите Клавдия забеляза и стари рани по краката му под коляното; този мъж очевидно е бил изтезаван.

— Какво знаеш? — попита тя.

Другите пленници започна да шушукат помежду си. Бур им заповяда да млъкнат.

— Познавам го. — Гласът на пленника беше учудващо благовъзпитан.

Клавдия се приближи до него. Лицето му някога трябва да е било красиво, сега мъжът беше небръснат, мръсен и в рани, и все пак здравото му око беше ясно, гласът му — решителен.

— Валентиниан ли? — повтори Клавдия. — Какво знаеш за него?

— Бях с него…

— Как се казваш?

— Името ми е Деций. Някога бях член на общността на Валентиниан край Ватиканския хълм, преди всички да умрат и добрият дякон да изчезне.

— И какво можеш да ми кажеш?

Здравото му око се отмести към Бур, устните се изкривиха в усмивка.

— Казват, че в Рим всичко си има цена…

— И каква е твоята цена, Деций?

— Животът ми, един златен солид, нож и свободно преминаване.

Бур се приближи:

— Мъничка, мога така да го изтезавам, че да проговори!

— Да изтезаваш мен ли? — подигравателно се ухили Деций. — Аз съм изтезаван много пъти. Направи го и тя няма да научи нищо!

Клавдия кимна на Бур:

— С останалите приключих!

Бур извика на хората си и те отведоха пленниците. Германците образуваха стоманен кръг около тях. Прекараха ги през градината и ги избутаха навън през страничната порта. Клавдия знаеше какво е замислил Бур. Щеше да ги отведе до най-близкото запуснато място, щеше да ги накара да коленичат и щяха да отсекат главите им.

— Ще отидеш при тях — впери тя очи в Деций, — ако лъжеш или се опиташ да ме измамиш. Ще те разпънат над труповете им!

— Господарке! — отвърна Деций. — Аз съм разбойник, крадец, убиец, така се обърна животът ми. Живеех в гробището край Апиевия път. Виждал съм те и преди, знам името ти. Няма нужда да ме заплашваш. С чаша вино и малко храна ще ти кажа всичко по-бързо…