Драконът на Негово Величество [bg]

Мъжете изглеждаха леко изненадани, но се захванаха за работа под тежкия поглед на Лорънс. Ранкин не възрази, въпреки че докато изкачваха стълбите на път от базата към улиците на града, отбеляза:

— Виждам, че твърде много ги жалиш. Не съм особено изненадан — това е обичайно поведение сред летците, — но трябва да ти кажа, че намирам дисциплината за доста по-подходяща от глезенето. Левитас например трябва да е винаги готов за дълъг и опасен полет. Това, че се е научил на лишения, му влияе благотворно.

Конфузността на ситуацията се стовари с пълна сила върху Лорънс. Тук бе като гост на Ранкин и щеше да се върне с него вечерта. При все това не можа да се стърпи:

— Няма да лъжа, че питая най-топли чувства към драконите като цяло. В досегашния си опит съм открил, че всички те са очарователни и заслужават само уважение. Също така съм несъгласен, че полагането на обичайни и разумни грижи може да се тълкува като глезене, и винаги съм забелязвал, че лишенията и трудностите, когато са необходими, се понасят по-добре от хора, които не са били подлагани на тях без причина.

— Да, но както знаеш, драконите не са хора. Няма да споря с теб — безгрижно отговори Ранкин и това ядоса Лорънс още повече. Ако мъжът бе готов да защити философията си, тя би била искрена, макар и погрешна позиция. Обаче явно не беше. Джереми просто мислеше за комфорта си и тези му забележки служеха само като извинение за пренебрежението, което демонстрираше.

За щастие скоро стигнаха до кръстопътя, където трябваше да се разделят. На Лорънс нямаше да му се налага да търпи повече компанията на Ранкин, тъй като той трябваше да обиколи военните представителства в града. Имаха уговорка да се срещнат в базата преди заминаване и Уил с радост си взе довиждане със спътника си.

През следващия един час се разхождаше из Единбург без цел и посока, за да прочисти съзнанието си и да върне самообладанието си. Не виждаше директен начин да улесни живота на Левитас, а и Ранкин очевидно бе неуязвим за всякакво неодобрение. Сега си припомни мълчанието на Бъркли, явното смущение на Харкорт, отношението на останалите летци и неодобрението на Селеритас. Жегна го мисълта, че като бе показал такава близост с Ранкин, бе създал впечатлението, че одобрява поведението му.

Да, напълно си заслужаваше студените погледи на другите офицери. Безсмислено бе да каже, че не е знаел — трябвало е да узнае. Вместо да положи усилието да научи повече за живота на новите си бойни другари, той се бе хвърлил в познанство с единствения, когото те отбягваха и гледаха накриво. И трудно можеше да се извини с това, че не се е консултирал с тях или не се е доверил на всеобщата им оценка.

Трябваше да положи немалко усилия, за да се успокои. Не можеше лесно да поправи щетите от тези лекомислени дни, но можеше и щеше да промени поведението си оттук нататък. Като покаже отдадеността и усилията, които Темерер напълно заслужаваше, можеше да докаже, че нито одобрява, нито има намерението да занемари задълженията си. Чрез внимание и учтивост към тези, с които тренираше — Бъркли и останалите капитани от формацията им, — можеше да им демонстрира, че не се мисли за нещо повече от тях. Тези малки стъпки щяха да му отнемат доста време, ала бяха единственото, което бе способен да предприеме. Можеше само да се реши на тях и да се приготви да изтърпи колкото време бе нужно, докато постигне желания ефект.