Сенки в снега [bg]

За детектива бе жизненоважно да успява да улови всички сигнали и обикновено това му се удаваше.

Но този човек го побъркваше, защото Гамаш наблюдаваше само устата на Хаслъм. Беше се вторачил в нея и упорито се опитваше да чете по устните.

Кен Хаслъм не шепнеше. В този момент шепотът щеше да е добре дошъл вик. Изглежда, мъжът просто движеше устни в синхрон с думите си. Главният инспектор си помисли, че може да е претърпял някаква операция. Да са премахнали ларинкса му.

Но не бе убеден в това. От време на време успяваше да долови някоя дума, например „убийство“. Тази се беше откроила ясно.

Гамаш се напрягаше и физически, и умствено. Мъчеше се да разбере събеседника си. Беше изтощително. Помисли си какво би станало, ако заподозрените осъзнаят, че крещенето, виковете и хвърлянето на мебели не могат да изкарат извън нерви разпитващите, но шепотът върши работа.

— Съжалявам, сър. — Инспекторът говореше английски с лек британски акцент, който бе придобил от времето, прекарано в Кеймбридж.

Офисът на Хаслъм беше в Бас Вил — Долния град. Дотам се стигаше най-бързо със стъклените кабинки, подобни на асансьори, които се спускаха и изкачваха по релсите, монтирани на склона от високата към ниската част на града. Гамаш бе платил таксата от два долара и се бе качил в една от кабинките. Пътуването с нея бе кратко и много красиво, но главният инспектор предпочете да стои в дъното на „асансьора“, далече от прозорците и усещането за свободно падане.

Когато пристигна, излезе на улица „Пти Шамплен“ — очарователна тясна алея, по която не се движеха автомобили, но тълпи от хора газеха в снега. Пешеходците се разхождаха, дебело облечени в студа, и току спираха пред някоя празнична витрина да погледат домашно плетените дантели, картините, предметите от ръчно изваяно стъкло и сладкишите.

Гамаш продължи през „Плас Роял“, където било построено първото селище на брега на реката.

И така стигна до офиса на Кен Хаслъм. На табелата пишеше „Роял Туристс“. Локацията беше чудесна — в масивна каменна сграда от дясната страна на площада. Влезе и заговори усмихнатата любезна рецепционистка, като й обясни, че не се интересува от екскурзия, а иска да говори със собственика на фирмата.

— Имате ли уговорка? — попита жената.

— Боя се, че не. — В същия момент, когато Бовоар се бореше с изкушението да извади служебната си карта от Sûreté в Монреал, началникът му усети как неволно посяга към вътрешния джоб на сакото си, но се спря. — Надявах се, че може да е свободен.

Усмихна се на рецепционистката. След малко тя му отвърна с усмивка:

— Всъщност той е тук. Ще отида да проверя дали може да ви отдели малко време.

И така, няколко минути по-късно Гамаш се озова във великолепен кабинет, от чиито прозорци се разкриваше гледка към площад „Роял“ и църквата „Нотр Дам дьо Виктоар“, построена като паметник на двете големи победи над англичаните.

Бяха минали десетина секунди, преди детективът да осъзнае в колко трудна ситуация се намира. Не че не разбираше какво казва Кен Хаслъм, просто въобще не го чуваше. Накрая, когато се провали дори в опитите да чете по устните му, главният инспектор прекъсна събеседника си: