![Един от 100 [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/1/edin-ot-100-bg-download.jpg)
Един от 100 [bg]
- Автор: Керли Джек
- Серия: Карсън Райдър #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-399-062-7
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Един от 100 [bg]». Краткое содержание книги:
— Кога ще свършите със стаята, че да я давам под ваем? — измънка Шелтън, след като изпълни отработения номер с изваждането на връзката ключове.
— Престани да ми досаждаш! — озъбих се. — Върни се в твоята стая и продължавай да си дърпаш пишката. — Знаех правилата за учтиво отношение към населението, но понякога чивиите ми избиваха.
В стаята беше горещо като в пещ. Включих климатика, монтиран на прозореца, и се огледах, като се питах откъде да започна. Алуминиевата кутия си оставаше празна, изрезките от вестници и документите не се бяха появили като по магия. Ето защо отново отворих чекмеджето на нощното шкафче, в което по правило пъхаме разни ненужни боклуци, дето ни е жал да изхвърлим. Нелсън беше скътал картончета с кибрит, счупени гребени и четки за коса, извити пинсети, две отвертки, клещи, недогорели свещи, ролка лейкопласт и цяла купчина листове с менютата на заведения. Прегледах ги набързо — бяха предимно от пицарии и евтини заведения за храна за вкъщи, което не ме изненада. При огледа на кухнята ми направи впечатление липсата на каквито и да било приспособления за готвене. Тъкмо се канех да пъхна листовете обратно в чекмеджето, когато забелязах меню от хотел „Оукс“ в Билокси, който беше част от комплекса „Хай Пойнт“ — местната Мека на хазарта.
Преди няколко месеца с една мацка нощувахме в „Оукс“, въпреки че отначало си бяхме взели стая в „Дей Ин“. Следобедните часове посветихме на креватна гимнастика, после похапнахме солени бисквити със сирене „Чедър“ и отидохме в казиното да си изпробваме късмета на блекджек. Щастието ми се усмихна, спечелих над хиляда долара. Взехме си стая в „Оукс“, а бисквитките със сирене оставихме на чистачката в „Дей Ин“.
Два дни престой в скъпарския хотел „изядоха“ внезапната ми печалба. Ако бях настроен по-романтично, щях да кажа, че парите са се превърнали в спомен. Дълго нямаше да забравя леглото, което приличаше на мини игрище за футбол, басейнчето с минерална вода, позлатените кранове на чешмата и душа, бидето, чието предназначение още ми убягва. Изкарахме невероятно, но като си тръгнахме, изпитах облекчение, сякаш бях стигнал пределната граница.
И така, въпросът беше какво е правило в „Оукс“ долнопробно жиголо с тънък портфейл и големи мечти. Въобще бил ли е там Нелсън? Прелистих менюто и си спомних как едноокият Джак ми намигна, когато обърнах картата.
Надявах се щастието още веднъж да ми се усмихне.
— Зает съм, приятел — изръмжа човекът, с когото се свързах по телефона. — Имаш една минута.
Тед Фридман беше заместник-началник на охраната в хотел „Оукс“; като го слушах как говори (явно стискайки пура между зъбите си), реших, че не е от най-щастливите хора на земята. Набързо му обясних какво се надявам да открия, чух го как зачатка по клавиатурата на компютъра.
— Ако твоят човек е бил гост на хотела през последните дванайсет месеца, ей сегичка ще го намерим. Да видим… Нейлън, Нотън, Нейвис, Нейлър…
Представих си как изглежда — намръщен широкоплещест човек, обгърнат от гъст ароматен дим, който седи в стая, пълна с монитори, свързани с охранителните камери в коридорите и асансьорите на хотела.
— … Нибнър, Нидълс, Ниланд, Нилър, Неклър, Нелсън. През миналата година сме имали трима гости с това име. Линда Нелсън от Опелейка, Ръсел и Патриша Нелсън от Грийн Бей, и Джон и Барбара Нелсън от Тексаркана. Няма други, приятел. Доволен ли си?
— За съжаление не.
— Беше ми приятно. Чао.
Спомних си слабостта на Нелсън да се представя под измислени имена.
— Един момент, господин Фридман. Човекът, когото търся, има слабост към псевдонимите.
— Времето ти изтече.
— Отделете ми още две минутки. Максимум пет.
— Затварям, умнико. Вече съм в обедна почивка.
— Някога бил ли си ченге, дебелогъзецо? — изкрещях, преди той да затвори телефона.
— Бях във ФБР. Двайсет години съм бил истински полицай.
— И винаги си мразил да работиш с местните детективи, а?
Той презрително изсумтя:
— Позна. Особено с чекиджии като теб.
— Никога не бих предположил. Гот ли ти е да си го изкарваш на мен?
Представих си как доволно се усмихва — личеше по тона, с който ми отговори:
— Отмъщението е сладко, задръстен селяндур такъв.
— Какво съм ти направил, че ми имаш зъб?
— Какво ли не. Глоби за превишена скорост и прочие мръсотии, типични за куките от разни там градчета на гъза на географията.
— Не помня да сме се срещали.