Добрият вълк [bg]

В далечината свистеше влак.

— Това, което чух, не стига ли? — попита той.

— Разбира се, че не.

— Защо?

— Защото не.

— Това не е отговор.

— Напротив, Еди, отговор е.

— Не е достатъчно — не се даваше той. — Би трябвало да можеш да го използваш по някакъв начин. Като основа, над която да надграждаш. Да конструираш историята…

Каролине наведе глава, погледна надолу и заговори:

— Баща ми все повтаряше: „недей да хленчиш, поеми отговорност, бъди честна, не се дръж истерично, сравнявай цените, когато пазаруваш, и не ставай като майка си…“. Нещо такова. След което се премести във Франция с новата си жена. Оттогава минаха двайсет и пет години. Зад резкия му тон и груба представа за света, заедно с изкривеното му и наивно убеждение, че по-голямата част от човечеството мисли като него… подсъзнателно, той беше разумен. Разумът идваше от това, че беше искрен. И искреността му се дължеше на това, че той знаеше всичко за себе си. Или обратното… няма значение.

Каролине се обърна към Еди, погледна го, попита с поглед дали следи мисълта й. Той й кимна да продължи.

— Това себепознаване — продължи тя. — Тази способност в пълна степен да открие истината в себе си беше нещо, което той умееше да отрази и в другите хора и по този начин да ги разбере. Понякога повече, отколкото те разбираха себе си… Той твърдеше, че съществуват искрените и…. не неискрените, както би очаквал човек, а по-скоро неинтелигентните… Това бяха противоположностите в неговия свят.

Тя се замисли, продължи:

— Интелигентността, казваше той постоянно, е същото като искреността. Ако не съществува като здрава сила в душата на човек, не съществува и почти нищо друго, само обвивка, която се опитва да имитира онова, което вижда у другите.

Тя замълча. В стаята се възцари тишина.

— Тъй ли? — обади се Еди. В тона му като че ли имаше нотка на сарказъм. Лековат присмех от страна на някой, който смята, че е по-наясно с нещата от всички останали. Но Каролине не му обърна внимание.

— Станах журналист — продължи тя. — Започнах да пиша статии и доста бързо установих, че съм пропита с теориите на баща ми. За доброто и злото. Не можех да се преструвам, не можех да минавам напряко. Все едно истината се намираше в интервалите между думите, които пишех. Все едно действително беше там, все едно даваше на текста причина за съществуване, когато беше истинен. Когато беше наистина важен… И обратното, нямаше я, когато се плещеха глупости. Веднага ставаше грешен, дори неистинен.

Еди бавно започваше да схваща за какво говори тя.

— Не може да се избегне — приказваше Каролине. — Не може да се заобиколи. През годините разчитах измислиците на другите журналисти; веднага различавам истината от неистините, а в някои случаи и чистите лъжи. И ти го умееш, нали, Еди?

Той изръмжа едно да.

— Статията, която искаш да напиша… Все едно да създам фалшива истина, просто няма как. Не мога. Невероятно трудно е. Дори не знам как.