Проклетата кауза

— Какво стана? — запитах и седнах на близкото кресло. — Как колата ти се озова тук?

Луси беше с очила и четеше някакъв бюлетин на ФБР.

— Обадиха се от службата за съобщения — отговори тя. — Момчето, което карало моята кола, пристигнало в службата ти, но помощникът ти не се появил. Как му беше името? Дани? Затова момчето с моя «Събърбан» се обадило в работата ти и те веднага ми звъннаха. Посрещнах го при будката на пазача.

— Но какво е станало? — запитах отново. — Дори не знам кой е този човек. Трябваше да е някакъв приятел на Дани, а самият Дани караше моя мерцедес. Трябваше да паркират и двете коли зад службата ми.

Млъкнах и се вторачих в племенницата си.

— Луси, имаш ли представа какво става? Знаеш ли защо се прибирам толкова късно?

Тя взе дистанционното и загаси телевизора.

— Знам само, че са те извикали за някакъв случай. Ти ми го каза, преди да излезеш.

Информирах я за всичко. Обясних й кой беше Дани, разказах й за убийството и за мерцедеса. Съобщих й всички подробности.

— Луси, знаеш ли кой бе човекът, който докара колата ти? — запитах.

— Не — отговори тя. — Някакво момче от испански произход, на име Рик. Имаше обица, къса коса и изглеждаше двайсет и две, двайсет и три годишен. Много учтив и любезен.

— Къде е сега? — попитах. — Не може да си прибрала колата си и да си го оставила на пътя?

— О, не. Закарах го до автогарата, към която ме насочи Джордж.

— Джордж?

— Дежурният пазач. На будката. Мисля, че беше към девет.

— Значи Рик се е върнал в Норфолк.

— Не знам — отвърна Луси. — Докато пътувахме към автогарата, ми каза, че Дани със сигурност щял да се появи. Вероятно няма представа какво е станало.

— Господи. Да се надяваме, че не знае, освен ако не го е чул по новините. Да се надяваме, че не е бил там.

Мисълта за Луси, сама в колата си с един непознат, ме изпълни с ужас. Видях главата на Дани пред очите си. Усетих разбитата кост под ръкавиците, хлъзгави от кръвта му.

— Рик заподозрян ли е? — изненадано запита Луси.

— В момента всеки е.

Взех телефона от бара. Марино тъкмо се бе прибрал, но преди да успея да кажа нещо, той заговори:

— Намерихме гилзата.

— Браво — възкликнах с облекчение. — Къде?

— Представи си, че се намираш на пътя и гледаш надолу към тунела. Беше в храстите, на около три метра вляво от пътеката, където започва кървавата следа.

— Значи мерникът му е биел надясно — казах.

— Да, освен ако и Дани, и убиецът са вървели надолу по хълма заднишком. А и онзи задник е бил със сериозни намерения. Калибърът е четиридесет и пети. «Уинчестър».

— Зловещо.

— Точно така. Убиецът е искал да се увери, че Дани е мъртъв.

— Марино — прекъснах го, — тази вечер Луси се е срещнала с приятеля на Дани.