Защото те обичам

Рос се изкашля смутено.

— Мисля, че мога.

— Ще съм ви изключително благодарен, мистър Коулман. Не бих могъл и да мечтая за по-добър учител — изрече почтително Мозес.

— Надявам се да разбера къде са ви проблемите — изрече сухо Рос.

— Браво, браво — просия Хил към Рос, после се обърна към Лидия. — Виждали ли сте реката? Там е много приятно и прохладно. С удоволствие бих ви придружил до там. С разрешението на мистър Коулман, разбира се.

— Аз… ъъъ… тъкмо се канех да заведа Лидия долу.

Лидия се обърна, невярвайки на ушите си. Съпругът й говореше със спокойствието на мъж, за когото вечерната разходка със съпругата му е нещо съвсем в реда на нещата. Краката й се подкосиха, когато след миг усети ръката на съпруга си да се плъзга небрежно под лакътя й, за да я привлече по-близо до себе си.

— Желая ви приятна разходка тогава — усмихна се възпитано Уинстън, като наклони шапката си към Лидия.

— Приятна вечер — пожела Мозес на свой ред, след което последва работодателя си към кервана.

Рос мигновено издърпа ръката си и остро разочарование прониза Лидия. Само за миг бе повярвала, че той е способен да я поразходи покрай реката. «Нали се е разхождал по здрач с Виктория?» помисли си тя обезсърчено.

Разходка нямаше да има. Беше й безпределно ясно, че след като мистър Хил и Мозес си бяха отишли, скандалът щеше да продължи. Липсваше й енергията от преди малко, но повдигна предизвикателно лице с, за да покаже на Рос, че няма така лесно да се предаде.

— Развратно животно, а? — запита той с тих шепот.

— Какво?

Дали не я извеждаше съвсем целенасочено от равновесие? Не беше гневен, поне на пръв поглед. В единия ъгъл на устата му се криеше лек присмех.

— Къде си чула този израз и как можа да го повториш?

Това беше най-голямото оскърбление, отправяно към Отис и Кланси от «съседите» им.

— Толкова ли е лошо? — запита тя свенливо.

Рос отметна глава назад и се разтресе в гръмогласен смях. За първи път го виждаше да се смее по този начин, и след няколко секунди тя се присъедини към него.

— Лошо? — успя да изрече накрая Рос, като изтриваше насълзените си от смеха очи. — Да, лошо е. Ако бях на твое място и исках да се отнасят към мен като с дама, никога не бих изрекъл това пред други хора.

Той отново се закикоти и когато накрая смехът му секна, той се облегна на дървото и се отпусна по стеблото му. Изгледа я с израз, какъвто досега не беше виждала на лицето му. Почти топъл и обвързващ.

— По дяволите, Лидия, какво да правя с теб? — Той прокара пръсти през косата си и след това я наклони, като я разтърси няколко пъти от удивление. — Понякога ми иде да те удуша с голи ръце, а в следващия миг ме разсмиваш така, че стомахът ме заболява.

Той се втренчи в земята и остана дълго така, докато през това време тя не отделяше поглед от главата му, като страшно й се искаше да набере смелост и да го погали по косата, да изтрие следите от напрежение около очите му. Когато накрая вдигна очи към нея, лицето му беше лишено от всякакво изражение.