Защото те обичам

Раздразнен от напомнянето за онова, което вече цяла седмица се бе мъчил да забрави, той се обърна, за да не я гледа. Не искаше да вижда разширените й очи, защото още беше като жива пред погледа му преди и след целувката. Не искаше да я вижда с коса разпиляна по този начин, защото знаеше какво е да заровиш пръсти в нея. Не искаше да вижда устата й, защото дори и сега можеше да си припомни вкуса й. Не искаше да вижда извивките й, защото още си спомняше колко мека и женствена бе лежала под тялото му.

Проклятие! Не искаше да си спомня нищо, и въпреки това всичко изплуваше пред очите му без най-малкото усилие от негова страна. Паметта му го бе дебнала цяла седмица, и при заспиване и при пробуждане, и всяка сладострастна подробност го бе терзала.

Лидия се възползва от мълчанието му.

— Мама Лангстън спомена, че това често се случва. Понякога жената може да претърпи силна уплаха, и… Но Лий е наред — побърза да добави тя. — Научи се да суче от биберона. Стомахчето му прие съвсем нормално кравето мляко. Всеки ден се храни расте. Той…

Рос се извъртя рязко.

— Истината е тази, че аз продължавам да съм женен за теб, въпреки че не искам. Аз имах съпруга. Жена, която никога не повишаваше глас, уравновесена, жена, която беше лейди и носеше косата си като жена, която никога не би… — Той прекъсна.

Малко остана да изтърси, че Виктория за нищо на света не би му позволила да я целуне с такава нечестива сласт, с каквато бе целунал Лидия, но си замълча. Не искаше да си признае дори, че не го е забравил.

Ако бе възнамерявал да я порази най-жестоко, да й причини непоносима болка, той бе успял. Лидия предпочиташе да я беше шибал с колана, както правеше Кланси, защото тогава болката щеше да бъде само физическа, и дори можеше да я забрави. Но Рос я унизи. Той й бе припомнил коя е, и каква ще бъде винаги, без значение дали ще носи скъпи тоалети, или известна фамилия. Пак щеше да си остане същия парцал, какъвто си беше.

И като всяко ранено животно, болката я направи хищна и жестока. Очите й блеснаха с огненото злато на залеза. Тя отхвърли назад косата си с рязко движение.

— Е, и моята съдба не е по-щастлива от твоята. Ненавиждам те, теб и вечното ти лошо настроение, начина, по който причиняваш болка на хората, само защото ти е кеф. Но ми се струва, че и ти не си по-благороден от мен, и това е, което не ти дава сън, мистър Коулман.

Рос тръгна към нея с гърлено ръмжене. Първият й импулс беше да побегне от него и от тия убийствени очи, но беше прекалено разгневена, за да се поддаде на здравия смисъл.

— Не мога да си пожелая по-лоша съдба от тази, да прекарам останалата част от живота си като твоя съпруга — изкрещя тя, — ти… ти… развратно чудовище.

Рос спря като закован с провиснала уста, сякаш мускулите, която я държаха, бяха в миг прерязани.

— Добър вечер мисис и мистър Коулман.

Провлаченият говор разреди напрежението във въздуха. Поздравът му бе изречен достатъчно учтиво, но очите му ги изгледаха внимателно, когато се обърнаха към него. Приличаха на две настръхнали петлета, готови всеки момент да връхлетят едно върху друго.