Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

(неподготвеност за бъдещето), които на тази основа биват „изгонвани“ по странен начин — чрез „пропускането им през задната врата или прозореца“, чрез мнимото им игнориране и подценяване. (Защото миналото може да оживее пак в настоящето, в спомнянето сега на нещо отминало отдавна или наскоро, а такова актуализирано и непосредствено преживявано минало — само като представа в паметта, разбира се — не може да не се „вреже“ и в предстоящото, не може да не повлияе и на бъдещето.) Да живееш чрез спомена за отминалото, да го възкресяваш и да му придаваш битие сега, едно ново и мнимо битие, не е подход към живота, присъщ само на стария човек (имащ голямо бъдеще… зад себе си, зад гърба си). Тук не се има предвид точно това, макар че такава склонност като че ли доминира особено в „немладата“ възраст. Екзистенциалната неудовлетвореност от „сегашното на своето време“, при която съществуването се насочва и проецира към миналото (на своя собствен или на общностния, общия човешки живот) много често се проявява и в периода на интензивно развитие на самосъзнанието (16–17–18–19 годишна възраст). Това е така защото тогава желанието за живот е изключително силно, а действителният живот, който „имаме“ в тези години, рязко контрастира на жадуваната, страстно мечтаната идея за живота, проявяваща се по-скоро като неясно предчувствие и порив. Тук, значи, същественото не е настроението, обърнато към миналото (с неговата детска чистота и невинност, с живата непосредственост на изцяло импулсивните желания, с които обаче трябва да се разделим окончателно), а смътния копнеж по автентичния живот, по пълнотата на едно по-висше и „по-зряло“ измерение на човешкия живот, което, уви, животът „сега-и-тук“ съвсем не ни предлага — и затова се чувстваме безкрайно ощетени и неудовлетворени. Една такава