Кръвта на сатаната
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на сатаната». Краткое содержание книги:
НЕЩО ДЕБНЕ
В студеното и скрито сърце на един изумителен некропол се крие нещо, създадено от човека, но излизащо извън човешкото въображение.
Нещо изумително. Нещо ужасяващо!
ИЗГУБЕНИЯТ СВЯТ
Тези, които са се осмелили да смутят спокойствието на избраните, сега ще трябва да платят…
Има чудеса, които е по-добре никога да не пожелаваш!
— Погледни ги и ти — предложи Джоан и се отмести.
Хенри се наведе над окулярите. Задържа мълчаливо поглед върху кръста и неволно подсвирна.
— Напълно си права. Тези драскотини не са случайни — коментира, като се обърна към Джоан. — Струва ми се, че в някои от тях дори са останали частици сребро. Може би са остатъци от сечивото, с което са били нанесени белезите.
— Тази работа е много трудоемка. Няма как да е случайна.
— Защо са били направени обаче? — продължи да разсъждава Хенри. Въздъхна. — Това може би е някакво послание. Дали обаче е така? Не е изключено и да е обикновена молитва. Или благословия.
— Защо обаче е шифровано? Защо е нанесено върху задната повърхност на кръста. Вероятно е нещо по-важно.
— Ако свещеникът го е замислил като послание, докато е бил в плен, това може би, е бил единственият начин да го укрие — сподели предположението си Хенри. — Инките са почитали златните предмети. Ако разпятието е било у него, когато е загинал върху жертвеника, инките е нямало как да не оставят разпятието при тялото.
— В такъв случай за кого е било предназначено неговото послание?
Хенри бавно поклати глава и се замисли.
— Отговорът може би се крие в самия, шифър.
Джоан отиде отново до микроскопа. Извади бележник и писалка от едно чекмедже и зае позиция за писане.
— Нека се опитаме да изясним това. Открай време съм обичала да се занимавам с криптограми. Ако не извадя късмет, ще го дам на някого от компютърния отдел. Ще го помоля да го пуснат през програма за дешифриране. Може и да успеят.
Хенри остана седнал зад нея, докато тя преписваше знаците.
— Доктор Джоан Енгел, вие сте жена с много таланти.
Джоан се постара да не забележи поруменяването и, докато тя внимателно копираше знаците. Работеше бързо и с лекота и не и се налагаше да проверява в бележника си дали е копирала знаците правилно. В течение на дълги години си бе взимала бележки при изучаването на тъканите на пациенти под микроскоп и умееше да пише слепешком.
След пет минути на масата до нея имаше копие. Върху жълтата хартия бяха изобразени редици от символи. Най-после промени неудобната си поза и усети, че вратът и се, е схванал.
— Стой мирно — помоли Хенри зад гърба и. Докосна рамото и и нежно повдигна виещите се красиви къдрици. Кокалчетата на пръстите му докоснаха кожата и.
— Хенри… — промълви тя изненадано.
— Не мърдай — прекъсна я и пръстите му притиснаха мускулите на схванатите и рамене. В началото му се стори, че кожата и е хладна, но постепенно започна да усеща топлина. Схванатите и мускули се отпуснаха под силните му пръсти.
— Виждам, че не си изгубил някои от уменията си — похвали го, отпускайки се под пръстите му. Спомни си за други места и други времена. — Ако ти кажа да спреш, не ми обръщай внимание — продължи с престорено безразличие. Гласът и обаче я издаде.
— Това е най-малкото, което мога да направя за теб след помощта, която ми оказа — произнесе той. Думите му прозвучаха по-сериозно от обичайното. Разговорът им бе прекъснат от чукане по вратата. Ръцете на Хенри застинаха. После ги отдръпна.
Джоан стана от стола. Раменете и шията и все още носеха топлината на неговия допир. Погледна часовника си.
— Това с положителност е доктор Къркпатрик. Пристигна точно навреме.
Хенри прокле безупречната точност на металурга. Разтри длани, сякаш се опитваше да ги освободи от спомена за допира с кожата на Джоан. Стегни се, човек. Държиш се като тийнейджър.
Видя как Джоан се запъти към вратата и в движение докосна леко шията си с ръка. После отметна отново тъмната си коса върху бялата престилка. Каквито и загадки да го очакваха, точно в този момент единственото му желание бе да остане още няколко мига насаме с нея. Джоан отиде до вратата, отвори я и посрещна посетителя.
— Дейл, благодаря ти, че дойде.
Дейл Къркпатрик, специалистът по металургия от университета „Джордж Вашингтон“, бе с цяла глава по-висок от Хенри. Бе обаче изключително мършав и имаше дълго лице, на което очевидно рядко се появяваше усмивка. Опита се да се усмихне, но с катастрофален резултат. Получи се усмивка като на погребален агент пред опечалени родственици.
— Щом е за колега, винаги съм готов да помогна.
Хенри остана с усещането, че червенокосият мъж бе имал с Джоан контакти не само от професионално естество. Размениха си смутени погледи и ръкостискането им продължи малко повече, отколкото изискваше приличието. Хенри веднага го намрази. Човекът бе облечен в скъп копринен костюм и обувките му имаха огледален блясък. Токовете им затракаха силно, когато той влезе. В лявата си ръка държеше голямо куфарче. Хенри се изкашля. Джоан се извърна към него.