Вътрешна работа (Демаскиране на конспирациите от 11 септември)

Малко, след като инвазията в Ирак започна в края на март 2003 г., Пърл подава оставка като председател на Борда по отбранителна политика в администрацията на Буш заради обвинения в конфликт на интереси. Разследващият автор от списание New Yorker Сеймур Хърш пише, че Пърл се е срещнал във Франция със саудитски търговец на оръжие, докато е лобирал за инвестиции за Trireme Partners — фирма, за чието създаване е помогнал и която планирала да печели от дейности по вътрешната сигурност. Пърл заплашва да съди Хърш и го нарича „най-близкото нещо до терорист, което съществува в американската журналистика“ малко преди да подаде оставка.

ЛаРуш заключава, че „Президентът Буш е притиснат — от средите на собствения си апарат по националната сигурност — да приеме външната политика на израелския Ликуд! Това е скандален заговор, много по-лош от аферата със Залива Тонкин от края на 60-те години на XX век.“

Това поне е становището на ЛаРуш за нещата. Отчитайки, че седем от единадесетте посочени по-горе лица са членове на Съвета за външни отношения, този план може да се разглежда и като налагащ заявената политика и на тази организация239.

Има обаче и други интригуващи източници, запълващи картината. Генерал Хамид Гъл, бивш генерален директор на пакистанските разузнавателни служби, който е работил отблизо с ЦРУ по време на годините борба срещу Съветския съюз в Афганистан, казва в интервю с новинарската агенция UPI, че неговото убеждение е, че израелският „Мосад“ е оркестрирал атаките от 11 септември с помощта на собствените си активи, които вече са били на територията на САЩ.

Макар и очевидно антиизраелски настроен, Гъл въпреки това е в позицията на вътрешен човек. Неговите становища трябва да се вземат предвид, когато той обяснява как почти не е имало никаква реакция от силите по сигурността на 11 септември сутринта. „Това съвсем ясно е вътрешна работа — казва Гъл240. — Буш се страхуваше и се втурна към убежището на ядрен бункер. Той очевидно се страхуваше от ядрена ситуация.“

„Кой може да е бил?“ — пита реторично Гъл, намеквайки за ядрените възможности на Израел.

Гъл продължава с обяснението, че Израел постепенно е развил ненавист както към президента Буш, така и към баща му, защото те са смятани за „твърде близки с нефтените интереси и със страните от Персийския залив“. Той отбелязва, че арабски източници чрез американски канали и „меки пари“241 наливат около 150 милиона в кампанията на Буш от 2000 г. — още един сигнал за опасност за израелските хардлайнери.