Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
За сватбената церемония, наречена авруси, баба похарчи трийсет и пет хиляди долара, почти всичките си спестявания. Нае голяма афганистанска банкетна зала във Фримонт — собственикът го познаваше от Кабул и му направи голяма отстъпка. Баба плати еднаквите ни сватбени халки и диамантения пръстен, който избрах. Пак той ми купи смокинга и традиционния зелен костюм за ника — клетвената церемония.
Въпреки трескавите усилия, хвърлени в подготовката на сватбената вечер — за щастие, предимно от ханъм Тахери и нейните приятелки, — помня само броени мигове от тържеството.
Спомням си нашата ника. Седяхме около масата, ние със Сорая бяхме облечени в зелено — цветът на исляма, но също тъй цвят на пролетта и новото начало. Аз бях с костюм, а Сорая (единствената жена на масата) — с було и рокля с дълги ръкави. Баба, генерал Тахери (този път със смокинг) и няколко чичовци на Сорая също присъстваха на трапезата. Ние със Сорая почтително бяхме навели глави, само от време на време си хвърляхме крадешком по някой поглед. Моллата разпита свидетелите и прочете стихове от Корана. Дадохме обет. Подписахме документите. Вуйчото на Сорая от Вирджиния Шариф джан — дребен мъж с птиче лице — стана и се изкашля. Сорая ми беше казала, че живее Щатите повече от двайсет години. Работеше в Имиграционните служби и имаше съпруга американка. Освен това беше поет. Прочете дълго стихотворение, посветено на Сорая и написано върху лист хотелска хартия за писма.
— Браво, Шариф джан! — възкликнаха всички, когато поемата свърши.
Помня как вървяхме към подиума, хванати за ръце — аз вече със смокинг, Сорая в бяло пари с воал. Баба куцаше до мен, генералът и съпругата му вървяха до дъщеря си, следвани от дълга колона чичовци, лели и братовчеди, ние крачехме през залата, разделяйки морето от ръкопляскащи гости, и примигвахме от светкавиците на фотоапаратите. Докато напредвахме, един от братовчедите на Сорая, син на Шариф джан, държеше Корана над главите ни. От високоговорителите гърмеше сватбената песен „Ахеста боро“, същата, която пееше руският войник на контролния пункт в Махипар през онази нощ, когато напуснахме Кабул.
Помня, че седях на дивана, сложен върху подиума като трон, и държах ръката на Сорая, а отдолу ни гледаха около триста лица. Дойде ред на ритуала Айена машаф, при който ни дадоха огледало и метнаха воал над главите ни, за да видим отраженията си насаме. Гледайки в това огледало усмихнатото лице на Сорая, аз използвах временното ни усамотение под воала и за пръв път й прошепнах, че я обичам. Бузите й пламнаха като боядисани с къна.
Виждам в спомените си пъстри блюда с чопан кебап, шолех-гощи и ориз с диви портокали. Виждам усмихнатия баба да седи на дивана между нас. Спомням си как облени в пот мъже танцуваха в кръг традиционния атан, как подскачаха, въртяха се все по-бързо в трескавото темпо на барабана, докато накрая почти всички рухнаха от изтощение. Спомням си как съжалявах, че Рахим хан не е с нас.
Спомням си още как се питах дали и Хасан се е оженил. И ако да, то чие лице е видял в огледалото под воала? Чии боядисани с къна ръце е държал?
Около два след полунощ празненството се прехвърли от банкетната зала в апартамента на баба. Отново се лееше чай и музиката гърмеше, докато съседите не повикаха полиция. По-късно тази нощ, когато до изгрева оставаше по-малко от час и гостите най-сетне си отидоха, аз и Сорая легнахме заедно за пръв път. Целият ми живот бе минал сред мъже. През онази нощ открих женската нежност.
Именно Сорая предложи да дойде да живее при мен и баба.
— Мислех, че искаш да имаме свой дом — казах аз.
— Не и докато кака джан е толкова болен — възрази тя.
Очите й говореха ясно: не е сега моментът да заживеем отделно. Целунах я.
— Благодаря ти.
Сорая се отдаде на грижи за баща ми. Приготвяше му чай и препечена филийка сутрин, переше го, четеше му международните новини от вестника всеки следобед. Готвеше любимото му ястие, картофена шорва, макар че той едва хапваше по две-три лъжици, и всеки ден го извеждаше на кратка разходка из квартала. А когато болестта го прикова на легло, тя редовно го обръщаше от едната страна на другата, за да не се обездвижи.