Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
— Утре ще пропусна лекциите и ще те откарам на лекар — предложих аз.
А генералът се усмихна и каза:
— Тогава направо зарежи учебниците, бачеам. Медицинските й диагнози са като съчиненията на Руми. Цели томове.
Но не бе само това, че най-сетне е намерила слушател за страдалческите си монолози. Твърдо вярвах, че дори ако взема пушка и тръгна да избивам хора по улиците, пак ще се радвам на нейната безрезервна обич. Защото бях излекувал сърцето й от най-тежката болест, бях я спасил от най-големия страх на всяка афганска майка, че нито един почтен ерген няма да поиска ръката на дъщеря й. Че дъщеря й ще остарее сама, без съпруг и деца. Всяка жена се нуждаеше от съпруг. Дори ако заради това се налагаше да замлъкне нейната песен.
А от Сорая научих подробности за станалото във Вирджиния.
Бяхме на сватба. Шариф, вуйчото на Сорая, който работеше в Имиграционните служби, женеше сина си за афганистанско момиче от Нюарк. Сватбата беше в същата зала, където преди шест месеца се оженихме ние. Стояхме сред тълпата от гости и гледахме как булката приема пръстените от семейството на младоженеца, когато чухме две жени на средна възраст да си говорят, застанали с гръб към нас.
— Колко красива булка — каза едната. — Виж я само. Тъй магбул, като луната е.
— Да — потвърди другата. — И чиста. Целомъдрена. Не е имала приятел.
— Знам. Казвам ти, добре стори това момче, че не се ожени за братовчедка си.
На връщане към къщи Сорая избухна в плач. Отбих колата настрани и спрях под една улична лампа на Фримонт Булевард.
— Няма нищо — казах аз, приглаждайки назад косата й. — На кого му пука?
— Не е честно, по дяволите — кресна тя.
— Забрави ги.
— Синовете им обикалят нощните клубове да търсят плът и правят незаконни деца на приятелките си, но никой не обелва и дума. О, просто мъжете се забавляват! А когато аз сгреших само веднъж, всички заговориха за нанг и намос и ще ми натриват носа, докато съм жива.
Избърсах с палец една сълза от брадичката й, точно над бенката.
— Не ти казах — продължи Сорая, бършейки очите си с кърпичка, — но онази вечер баща ми дойде с пистолет. Заяви… че има два куршума, един за него и един за себе си, ако не се прибера. Аз крещях, наричах го с какви ли не имена, казвах му, че не може вечно да ме държи под ключ, че искам да умре. — Между клепачите й бликнаха нови сълзи. — Наистина му казах, че искам да умре. Когато ме отведе у дома, майка ми ме прегърна и също се разплака. Говореше, но аз не разбирах нищо, защото ужасно заваляше думите. После баща ми ме отведе в моята стая и ме накара да седна пред огледалото. Подаде ми ножици и спокойно ми нареди да си отрежа косата. Гледаше ме, докато го правех. Седмици наред не стъпих навън. А когато най-сетне излязох, навсякъде чувах хората да си шушукат, или поне така ми се струваше. Това беше преди четири години и на пет хиляди километра оттук, но още ги чувам.
— Майната им — казах аз.
Тя издаде странен звук — наполовина ридание, наполовина смях.
— Когато ти разказах за това по телефона, бях сигурна, че ще се откажеш.
— За нищо на света, Сорая.
Тя се усмихна и стисна ръката ми.
— Толкова съм щастлива, че те намерих. Ти си много различен от всички афганистанци, които познавам.
— Хайде вече никога да не говорим за това, става ли?
— Добре.
Целунах я по бузата и подкарах колата. Питах се защо съм различен. Може би защото ме отгледаха мъже. Не бях израснал покрай жени и не се бях сблъсквал пряко с двойния стандарт на афганското общество спрямо тях. Или може би защото баба беше толкова необичаен афгански баща — либерал, живеещ според собствените си възгледи; независим мъж, отхвърлящ или възприемащ общоприетите обичаи както сметне за добре.
Но мисля, че до голяма степен причината да не се тревожа от миналото на Сорая се таеше в собственото ми минало. Отлично знаех какво е да съжаляваш.
Скоро след смъртта на баба двамата със Сорая се пренесохме в малък апартамент във Фримонт, само на няколко пресечки от дома на генерала и хала Джамила. Родителите й ни подариха кафяво кожено канапе и скъп сервиз за хранене. За мен генералът имаше още един подарък — нова пишеща машина Ай Би Ем. В кутията беше сложил бележка, написана на фарси:
Амир джан,
Дано на тия клавиши да откриеш много истории.