Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Семейство Тахери живееше в невзрачна едноетажна къща в един от жилищните квартали на Фримонт, известен с многобройното си афганско население. Къщата имаше панорамни прозорци, островърх покрив и закрита предна веранда, на която видях саксии с мушкато. Сивият микробус на генерала беше паркиран отпред.
Помогнах на баба да слезе от форда и отново седнах зад волана. Той приведе глава към страничния прозорец.
— Прибери се и не излизай. Ще ти позвъня след около час.
— Добре, баба — казах аз. — Успех.
Той се усмихна.
Потеглих. В огледалото видях как баба куцука по алеята на Тахери, за да изпълни последния си бащински дълг.
Крачех из всекидневната и чаках баба да се обади. Петнайсет крачки на дължина. Десет и половина на ширина. Ами ако генералът откажеше? Ами ако ме мразеше? Непрекъснато отскачах до кухнята да погледна часовника на готварската печка.
Телефонът иззвъня малко преди пладне. Обаждаше се баба.
— Е?
— Генералът се съгласи.
Въздъхнах шумно. Седнах. Ръцете ми трепереха.
— Значи прие?
— Да, но Сорая джан е горе в стаята си. Иска първо да поговори с теб.
Баба каза нещо на някого и слушалката прещрака.
— Амир? — раздаде се гласът на Сорая.
— Селам.
— Баща ми се съгласи.
— Знам — казах аз. Прехвърлих слушалката в другата ръка. Усмихвах се. — Толкова съм щастлив, че не знам какво да кажа.
— И аз съм щастлива, Амир. Аз… не мога да повярвам, че е истина.
Разсмях се.
— Знам.
— Слушай — каза тя. — Искам да ти кажа нещо. Нещо, което трябва да знаеш, преди…
— Не ме интересува.
— Трябва да знаеш. Не искам да започваме с тайни. И бих предпочела да го чуеш от мен.
— Ако така ще ти стане по-добре, кажи ми. Но това няма да промени нищо.
Отсреща настана дълго мълчание.
— Когато живеехме във Вирджиния, избягах с един афганистанец. Бях на осемнайсет години — непокорна и глупава. Той вземаше наркотици… Живяхме заедно почти цял месец. Всички афганистанци във Вирджиния говореха за това. Накрая татко ни откри. Застана на прага и ме принуди да се прибера. Аз бях в истерия. Пищях. Виках. Казвах, че го ненавиждам… Както и да е, прибрах се и… — Тя заплака. — Извинявай. — Чух я как остави слушалката. Избърса си носа. — Извинявай — продължи тя с по-дрезгав глас. — Когато се прибрах у дома, видях, че майка ми е получила удар, дясната страна на лицето й се беше парализирана и… почувствах се толкова виновна. Тя не го заслужаваше. Скоро след това татко уреди да се преселим в Калифорния.
Отново настана мълчание.
— В какви отношения сте с баща ти сега? — попитах аз.
— Винаги сме имали противоречия, още ги имаме, но съм му благодарна, че тогава дойде да ме вземе. Наистина вярвам, че ме спаси. — Тя помълча. — Е, смущава ли те това, което ти казах?
— Малко — признах аз.
Дължах й истината. Не можех да я излъжа, че гордостта ми не страда от факта, че тя е била с мъж, а аз никога не съм лягал с жена. Да, малко ме смущаваше, но бях обмислял това надълго и нашироко през седмиците, преди да пратя баба да я поиска. И в крайна сметка винаги стигах до този въпрос: как мога тъкмо аз да упреквам когото и да било заради миналото му?
— Смущава ли те дотолкова, че да размислиш?
— Не, Сорая. И през ум не ми минава — отвърнах аз. — Каквото и да кажеш, нищо няма да се промени. Искам да се оженим.
Тя отново избухна в ридания.
Завиждах й. Нейната тайна беше разкрита. Изречена веднъж завинаги. Отворих уста, готов да й кажа как предадох Хасан, как лъгах, как го прогоних и унищожих четирийсетгодишната връзка между баба и Али. Но не го направих. Подозирах, че Сорая Тахери стои над мен в много отношения. Храбростта бе само едно от тях.
13
Когато на следващата вечер пристигнахме в дома на Тахери за лафз, тържественото „даване на дума“, се наложи да паркирам до отсрещния тротоар. Алеята пред къщата вече беше претъпкана с автомобили. Бях облечен с тъмносин костюм, който купих предния ден, след като прибрах баба. Поправих вратовръзката си пред огледалцето.
— Ловиш око — каза баба.
— Благодаря, баба. Ти добре ли си? Ще издържиш ли?
— Да издържа? Та това е най-щастливият ден в живота ми, Амир — каза той и се усмихна измъчено.
Иззад вратата дочувах разговори и тиха афганска музика — стори ми се класически газал в изпълнение на Устад Сараханг. Натиснах звънеца. Между завеските на прозорчето в коридора надникна нечие лице. Чух женски глас: