Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
— Хало, Игор, как спа нощес? — попита Пърси Норман. — Може ли да намерим още от вашите зелени листа?
— Тръгнете по река Карао и ще си наберете, колкото ви са нужни. Ти ги познаваш, нали? — отговори му Игор Незнакомов.
Във въпроса на Пърси се криеше насмешка и същевременно нетърпение. Той искаше да разбере какви са за днес нашите намерения. По лицата и на двамата се четеше нетърпение да узнаят какво сме решили снощи, след като те ни напуснаха.
— Левият ми крак ме боли ужасно — каза Алън Ландис. — Бих желал да останем и днес тук.
Измъчен и обезсилен от нашето мълчание, Алън Ландис изглеждаше жалък. Той поглеждаше към Пърси Норман, който вече беснееше от раздразнение.
Игор Незнакомов свали цървулите си и нагази в рекичката. Иван Горилата направи същото, почна да се разхожда из водата и я размъти умишлено. В очите му блестеше злорадство. С безразличие той продължи да размътва водата на малката рекичка, стигна докъдето беше седнал Мартин Ларсензвей и му каза:
— Пърси и Алън чакат да разберат какви са намеренията ни за днес. Те знаят, че във варовика има смарагди.
— Кой им е казал? — попита Мартин.
— Никой. Те сами са ги открили още вчера, когато са се миели в рекичката. Игор Незнакомов ги откри също тая сутрин. Трябва да решим как да използуваме деня. Разбрах, че те имат намерение никъде да не мърдат. Питаха Игор Незнакомов за зелени листа. Той им каза да отидат по река Карао и да си наберат. Значи ние можем спокойно да ги оставим да се лекуват и да продължим проучването си нагоре по рекичката. Те искат да останат сами и да изследват тая част на рекичката. Ти на какво си мнение?
— Зависи от коя страна гледате на тая тяхна тактика — отговори, подсмивайки се, Мартин Ларсензвей. — Те трябва да постъпят по някакъв начин, за да имат оправдание. Най-добър претекст те имат в ранените си крака. Това същевременно улеснява и нас. Щом могат да се движат, те ще могат и да се бранят. Пригответе се, тръгваме веднага. Ще се спуснем до блатото и оттам ще се изкачим до вира. Повече обяснения с тях са излишни.
Пърси Норман и Алън Ландис, събули вмирисаните си цървули, газеха из водата редом с Игор Незнакомов. Когато пристигнахме, те му показаха заздравяващите рани на краката си.
— Мартин — обади се Пърси Норман, — може ли да останем тук поне още един ден, да заздравеят окончателно раните на краката ни?
— Това е нашето намерение, Пърси, но утре трябва да пътуваме — отговори му Мартин Ларсензвей. — Нужна ни е малко храна, неизвестно е през къде ще минем. Оттук до джунглата има най-малко десет километра. Трябва да подменим цървулите. Вие какво възнамерявате да правите — да почивате ли или ще дойдете с нас на лов зад блатото?
— Ако нямате нищо против, ние мислим да не отиваме по-далеч от рекичката — избърза Алън Ландис. — Кожата на нашите крака е по-изнежена от вашата.
— Прието. Значи вие ще се лекувате, а ние отиваме на лов. Дано убием някоя сърна или антилопа. Необходима ни е една голяма здрава кожа за резервни цървули.
— Дипломацията ни няма да постигне нищо. Щом остават около чувалите за спане, то се разбира, че те няма да оставят чантите си и да тръгнат след нас — каза ми на български Иван Горилата. — Вземи си чантата, ние с тебе да тръгваме. Игор и Мартин ще ни настигнат. Когато ни настигнаха до блатото, Мартин Ларсензвей възмутен каза:
— Тия глупаци ни считат за идиоти, че не сме им казали къде точно и за какво отиваме сами. Алън Ландис се престраши и ми каза: „Излишно е да ни внушавате, че отивате на лов за антилопи и алигатори. Известно ни е, че сте страстни колекционери на скъпоценни камъни.“ И почна да се смее.
Скрита враждебност тлееше под пепелта на лицемерието. Стара истина е, че между неприятелите има повече сигурност, защото са предупредени да се пазят един от друг. Пърси Норман и Алън Ландис външно бяха приятели. Но и двамата се дебнеха помежду си. Доказателството на това дойде по-късно.
За нас нямаше значение дали ни вярваха, или не. Засега те не бяха в състояние да ни навредят. Важното беше само да не ни проследят. Иван Горилата остана наблизо да ги наблюдава. Господари на положението засега бяхме ние.
Тръгнахме вкупом към река Карао и на първия завой свихме нагоре по височината. Иван Горилата се скри в растителността да наблюдава. Хълмът се извисяваше, непроходим от храсти и други шубраци. Когато стигнахме до рекичката, срещу нас се изправи гола стръмна стена от напукани варовици. Плиткото дъно на рекичката беше покрито с много ситен пясък. Тук трябваше да чакаме Иван Горилата. Седнал високо на един варовит блок, Игор Незнакомов ни извика: